Дерек Ланди: Скълдъгъри Плезънт

— Поздравления — каза той и тръгна към вратата. Още щом тя се затвори зад него, Берилия овладя гласа си:

— ТЯ?!… ТЯ?!…

Същия следобед Стефани и майка й се качиха в колата и изминаха за петнайсет минути разстоянието от Хагард до имението на Гордън. Майка й отвори вратата и отстъпи назад.

— Първо собственикът — подкани я тя с лека усмивка и поклон. Стефани още не можеше да мисли за къщата, като за своя собственост — идеята й се струваше твърде мащабна, твърде глупава. На хартия родителите й бяха попечители, докато навърши осемнайсет, но как би могла да притежава къща? Колко други дванайсетгодишни хлапета притежаваха къщи?

Не, идеята беше твърде глупава. Твърде фантасмагорична. Луда! Именно каквато Гордън би намерил за напълно смислена.

Те тръгнаха през къщата — голяма и тиха, и празна. Сега всичко се струваше на Стефани някак ново и тя откри, че реагира различно на мебелите, килимите и картините. Как й изглеждаше това? А онзи цвят или онази тъкан? Не можеше да му се отрече на Гордън — имаше набито око. Майката на Стефани сподели, че би променила твърде малко неща при нужда. Някои от картините й действали малко стряскащо, призна тя, но като цяло обзавеждането било елегантно и непретенциозно, същевременно излъчващо изисканост, точно като за подобна къща.

Майка й добави, че още не са решили какво да правят с имението. Решението бе оставено на Стефани, но родителите й все още трябваше да измислят, как да постъпят с вилата. Три къщи за едно семейство им се струваха малко множко. Баща й бе предложил да продадат вилата, но майка й се възпротиви на идеята да се откажат от идиличното местенце.

Бяха започнали да обсъждат и образованието на Стефани и тя знаеше, че този разговор далеч не бе приключил. В мига, когато напуснаха офиса на г-н Феджуик, те я предупредиха да не си позволява това да й замае главата. Скорошните събития, казаха й те, не трябва да я карат да забравя за ученето и плановете за университет. Трябваше да е независима, да се справя сама.

Стефани ги остави да си говорят, кимаше от време на време и смънкваше някакво съгласие, когато бе нужно. Не й се занимаваше да им обяснява, че да, университетът и независимостта в света й бяха необходими, защото знаеше, че ако не ги постигне, никога няма да се измъкне от Хагард. Нямаше да захвърли бъдещето си на вятъра, само защото е наследила малко пари.

Толкова дълго обикаляха долния етаж, че се върнаха до входните стълби чак в пет следобед. Приключили с огледа за деня, те заключиха и се върнаха в колата, тъкмо навреме, за да видят как по предното стъкло плискат първите дъждовни капки.

Колата взе да кашля, когато майката на Стефани я запали, изстена и после замлъкна. Двете със Стефани се спогледаха.

— Оп-па!

Излязоха и отвориха капака.

— Е, поне двигателят си е още на мястото — констатира майката на Стефани.

— Имаш ли си въобще някаква представа от двигатели? — попита я Стефани.

— За тази цел си имам съпруг. Двигатели и лавици, за тях е бил изобретен мъжът. — Стефани си отбеляза наум да научи нещо повече за двигателите, преди да навърши осемнайсет. Лавиците, на този етап, не я вълнуваха особено.

Майка й намери мобилния си телефон в чантата си и се обади на баща й, но той беше твърде зает с някакъв строеж и нямаше как да се добере до тях, преди свечеряване. Върнаха се в къщата и се обадиха на механик, след това прекараха около четиридесет и пет минути в чакане.

Небето навъсено сивееше, а дъждът вече се лееше обилно, когато камионът най-сетне сви край ъгъла. Докато той разплискваше локвите по пътя си към тях, майката на Стефани вдигна якето над главата си и се затича към него. Едно голямо кучище седеше на мястото до шофьора и наблюдаваше, докато механикът оглеждаше колата. След няколко минути майка й се върна на бегом, цялата подгизнала.

— Не може да я поправи на място. — Тя изстиска на верандата водата от якето си. — Ще я закара на буксир до гаража. Нямало да му отнеме твърде много време да я оправи.

— Ще има ли място и за двете ни в камиона?

— Може да седнеш на коляното ми.

— Мамо!

— Или аз на твоето, както и да е.

— Може ли да остана тук?

Майка й повдигна вежда.

— Сама?

— Моля те! Каза, че няма да отнеме твърде много време, а и искам да поогледам още малко, самичка.

— Не зная, Стеф…

— Моля те! И преди съм оставала сама. Няма нищо да счупя, обещавам.

Майка й се засмя.

— Добре, добре. Няма да се бавя повече от час, о кей! Най-много час и половина. — Майка й я млясна по бузата. — Обади ми се, ако ти трябва нещо.