Дерек Ланди: Скълдъгъри Плезънт

Тя изтича отново навън и скочи в кабината, до кучето, което скоропостижно олигави лицето й. Колата й, дърпана от камионетката, постепенно се отдалечи и изчезна от поглед.

Вече самичка, Стефани пообиколи още малко. Качи се по стълбите и намери кабинета на Гордън.

Издателят му, Шеймъс Т. Стийп от издателство „Арк Лайт“, им бе звъннал по-рано през деня, за да изкаже съболезнованията си и да се поинтересува, доколко е оформен последния гордънов ръкопис. Майка й бе отвърнала, че ще проверят, и ако е завършен, ще го изпратят до издателството. Г-н Стийп бе настоял ръкописа да бъде отпечатан, сигурен, че ще се превърне незабавно в бестселър и ще остане дълго време на върха. „Мъртвите автори се продават,“ бе отбелязал той, сякаш одобряваше умната търговска стратегия на Гордън.

Стефани отвори чекмеджето на бюрото и откри страниците на ръкописа, натрупани прилежно една върху друга. Внимателно ги извади и остави върху бюрото, като се стараеше да не изцапа хартията.

Първата страница съдържаше заглавието, изписано с удебелен шрифт:

И МРАКЪТ СЕ ИЗЛЯ ВЪРХУ ИМ

Ръкописът не се различаваше от всички останали книги на Гордън — дебел и тежък. Тя бе изчела повечето от тях и встрани от някои прояви на претенциозност, много ги харесваше. Историите му без изключение разказваха за хора, които умееха невероятни и удивителни неща, и за странните събития, които водеха до неизменната им, необикновена и ужасяваща смърт. Бе забелязала, как в началото главният герой е представен като смел и благороден, а след това бива наказан жестоко, цялата му арогантност и сигурност се срутват, така че в края той е смирен и научава важен житейски урок. И после Гордън го убиваше, обикновено, по възможно най-недостойния начин. Стефани почти чуваше хапливия смях на чичо си, докато четеше тези части.

Тя взе най-горната страница и внимателно я постави с лицето надолу на бюрото. Зачете. Нямаше намерение да прекара дълго време така, но скоро поглъщаше всяка дума, без да обръща внимание на старата къща и на дъжда навън.

Мобилният й телефон иззвъня и тя подскочи. Бяха минали два часа. Вдигна телефона си.

— Здравей, миличка — чу се гласът на майка й, — всичко наред ли е?

— Да. Чета си.

— Не някоя от книгите на Гордън, нали? Стеф, той пише за ужасни чудовища и страхотии, и за лоши хора, които вършат още по-лоши неща. Ще сънуваш кошмари.

— Не, мамо, чета… чета речника.

Дори краткото мълчание от отсрещната страна звучеше скептично.

— Речникът? Наистина ли?

— Да — отвърна Стефани. Знаеше ли, че клокотевя е дума?

— По-странна си от баща си, знаеш ли?

— Подозирах нещо такова… поправиха ли колата?

— Не, затова ти звъня. Не могат да я накарат да запали, а пътят обратно до имението е наводнен. Ще взема такси, докъдето може да ме закара и ще видя дали оттам нататък мога да се придвижа пеша. Ще се забавя поне още два часа.

Стефани предвкуси възможността. От мъничка предпочиташе собствената си компания, пред тази на другите, а никога не бе прекарвала цяла нощ без родителите си наблизо. Вкусът на свободата затрептя на върха на езика й.

— Мамо, всичко е наред, не си прави труда! Тук съм си добре.

— Няма начин да те оставя сама в тази странна къща!

— Не е странна къща. На Гордън е и си е съвсем наред. Няма смисъл да се опитваш да се добереш дотук тази вечер. Дъждът е като камшик.

— Миличка, няма да ми отнеме много време.

— Ще ти отнеме векове. Къде се е наводнило?

— Около моста.

— Мостът? И ти искаш да вървиш от моста до тук?

— Ако ускоря ход…

— Мамо, не ставай глупава. Кажи на татко да те вземе.

— Миличка, сигурна ли си?

— Тук ми харесва, наистина. Става ли?

— Става — неохотно отвърна майка й. — Утре първата ми работа ще е да дойда, да те взема. Видях малко храна в долапите, ако си гладна, може да си направиш нещо.

— О кей. Ще се видим утре значи.

— Обади ни се, ако имаш нужда от нещо или просто искаш малко компания.

— Ще се обадя. Лека нощ, мамо.

— Обичам те!

— Знам.

Стефани затвори и се ухили. Върна телефона в якето си, качи крака на бюрото и като се отпусна назад в стола, отново зачете.

Когато вдигна поглед от страниците, с изненада установи, че е почти полунощ и дъждът е спрял. У дома отдавна да е вече в леглото. Примигна със зачервени очи, изправи се и слезе в кухнята. С благодарност установи, че въпреки парите, славата и екстравагантните си прищевки, по отношение на храната Гордън си беше най-обикновен човек. Хлябът бе мухлясал, а плодовете — презрели, но имаше бисквити, зърнени закуски, а срокът на годност на млякото в хладилника изтичаше след ден. Стефани си направи нещо за хапване и влезе в дневната, където тъкмо се настаняваше удобно пред включения телевизор, когато телефонът иззвъня.