Дерек Ланди - Скълдъгъри Плезънт

Скълдъгъри се върна и тогава тя зададе първия.

— Там ли беше кошчето?

— Да. Беше си, където винаги е било.

— Хубаво. — Ако въпросите бяха хора, всички я зяпаха като идиот. Опита се да оформи някаква свързана мисъл.

— Каза ли му името си? — попита я Скълдъгъри.

— Какво?

— Името си. Каза ли му го?

— Ъ-ъ, не…

— Добре. Знаеш ли истинското име на някого, имаш власт над него. Но дори кръщелно име, като Стефани, би му свършило работа.

— Каква работа?

— Да му даде влияние върху теб, да правиш това, което поиска. Ако разполага с името ти и ако знае какво да прави, това понякога е напълно достатъчно. Страшничка е тази мисъл, нали?

— Какво става? Кой беше онзи? Какво искаше? Кой точно си ти?

— Аз съм си аз — отвърна Скълдъгъри, докато поставяше шапката и перуката си на близката маса. — Колкото до него, нямам представа кой е, никога преди не съм го виждал.

— Ти го застреля.

— Точно така.

— И го замери с огън.

— Така направих.

Краката на Стефани не я държаха, а главата й се маеше.

— Господин Плезънт, вие сте скелет.

— А, да, обратно на въпроса. Да, аз съм, както казваш, скелет. От доста години при това.

— Полудявам ли?

— Не, надявам се.

— Значи си истински? Съществуваш наистина?

— Май да.

— Искаш да кажеш, че не си сигурен дали съществуваш, или не?

— Относително сигурен съм. Така де, може и да греша. Може да съм някаква ужасяваща халюцинация, измишльотина на въображението си.

— Може ли да си измишльотина на собственото си въображение?

— И по-странни неща са се случвали. И продължават, с обезпокояваща редовност.

— Това е твърде шашаво.

Скълдъгъри пъхна ръце в джобовете си и наклони глава настрани. Нямаше очи и не беше ясно дали гледа към нея.

— Знаеш ли, срещнах чичо ти при подобни обстоятелства. Е, горе-долу. Той беше пиян. И бяхме в бар. И беше повърнал върху обувките ми. Хм, предполагам, че като цяло обстоятелствата не бяха твърде подобни, но и двете случки включваха среща, тъй че… Искам да кажа, че беше в беда и аз бях там да му подам ръка, а след това станахме добри приятели. Добри, добри приятели — той наклони глава на другата страна. — Изглеждаш, сякаш ще припаднеш.

Стефани бавно кимна.

— Никога не съм припадала преди, но мисля, че може да си прав.

— Искаш ли да те хвана, ако паднеш, или…?

— Ако нямаш нищо против.

— Няма никакъв проблем.

— Благодаря ти.

Стефани му се усмихна плахо и тогава мракът падна пред погледа й, тя почувства, че се свлича и последното нещо, което видя, бе как Скълдъгъри Плезънт се втурва към нея през стаята.

Стефани се събуди на кушетката, завита с одеяло. Тъмната стая бе осветена само от две лампи в противоположните й краища. Обърна глава към счупения прозорец, видя, че е закован с дъски. От фоайето се разнесоха удари на чук и когато прецени, че е върнала достатъчно силите си, за да се изправи, тя стана бавно и излезе от дневната.

Скълдъгъри Плезънт се опитваше да закрепи вратата обратно на пантите й. Бе навил ръкава на лявата си предмишница. Улна, лакътна кост, поправи се Стефани и си доказа, че първата й година часовете по биология не са отишли напразно. Или пък беше радиална кост? Той промърмори нещо, след това я забеляза и й кимна весело.

— А, станала си.

— Поправил си прозореца.

— Е, покрих го малко. Гордън имаше няколко парчета дърво отзад и направих с тях, каквото можах. Не мога да кажа, че се справям с вратата обаче. Доста по-лесно е да я събориш, отколкото да я вдигнеш обратно. Как се чувстваш?

— О кей съм — каза Стефани.

— Чаша горещ чай, това ти трябва. С много захар.

Той остави вратата и я поведе към кухнята, където тя седна на един стол, докато той кипваше водата.

— Гладна ли си? — попита той, когато свърши тази работа, но тя само поклати глава. — Мляко?

Тя кимна утвърдително. Той добави млякото и няколко пълни лъжици захар, поразбърка чая и остави чашата на масата пред нея. Тя сръбна — горещо, но хубаво.

— Благодаря. — Той посви едното си рамо. Трудно се разгадаваха някои от жестовете му без лице, но тя си преведе този като „няма проблем“.

— Магия ли беше това? Това с огъня, взривяването на вратата?

— Да, беше.

Тя присви очи.

— Как така говориш?

— Моля?

— Как можеш да говориш? Движиш устата си, когато говориш, но нямаш език, нямаш устни, нямаш гласни струни. В смисъл, зная как изглеждат скелетите, виждала съм диаграми и модели, и такива неща. Единственото, което ги държи, са кожа и месо, и сухожилия. Как така не се разпадаш?