Дерек Ланди - Скълдъгъри Плезънт

Тя го погледна. Намираше се на масата, до лакътя и. Кой можеше да е? Всички, които знаеха, че Гордън е починал, не биха звънели на домашния му телефон, а не й се щеше тепърва да уведомява някого, който още не беше в течение. Може би бяха родителите й, но защо биха й звънели тук, а не на мобилния?

Като новия собственик на къщата тя чувстваше, че трябва да вдигне собствения си телефон. Стефани откачи слушалката и я постави на ухото си.

— Ало?

Мълчание.

— Ало? — повтори Стефани.

— Кой е? — чу се мъжки глас.

— Съжалявам — каза Стефани. — С кого искате да разговаряте?

— Кой е? — повтори гласът, този път раздразнено.

— Ако търсите господин Гордън Еджли, страхувам се, че е…

— Зная, че Еджли е мъртъв — сопна се мъжът. — Коя си ти? Как ти е името?

Стефани се поколеба.

— Защо ви трябва да знаете? — попита.

— Какво правиш в тази къща? Защо си в къщата му?

— Ако искате, звъннете утре…

— Не искам, ясно! Слушай, момиченце, ако объркаш плановете на господаря ми, той много ще се разсърди, а ти не искаш да го разсърдиш, разбра ли? Сега ми кажи коя си!

Стефани осъзна, че ръцете й треперят. Тя се насили да се успокои и бързо откри гняв, на мястото на боязливостта си.

— Името ми не е ваша работа! — рече тя. — Ако искате да говорите с някого, обадете се отново утре, в по-нормално време.

— Не искаш да ми отговориш, така ли? — изсъска мъжът.

— Лека нощ — твърдо отвърна Стефани.

— Не искаш да ми отговор…

Стефани обаче вече поставяше слушалката на вилката. Внезапно идеята да прекара сама цялата нощ не й се струваше толкова приятна. Хрумна й да се обади на родителите си и после се упрекна за детинщината си. Няма нужда да ги тревожа, помисли си тя. Няма нужда да ги тревожа за нещо толкова…

Някой потропа на входната врата.

— Отваряй! — чу се между ударите по вратата същият мъжки глас. Стефани се изправи на крака, втренчена към фоайето. Зад матираното стъкло на входната врата се различаваше тъмна фигура. — Отвори проклетата врата!

Стефани отстъпи към камината, а сърцето й заби мощно в гърдите й. Той знаеше, че тя е там, нямаше смисъл да се преструва, че не е, но може би ако останеше много, много тиха, мъжът можеше да се откаже и да си тръгне. Той изруга и тропането така се засили, че вратата се разклати на пантите си.

— Остави ме на мира! — извика Стефани.

— Отвори вратата!

— Няма! — Харесваше й да вика, това скриваше страха й. — Ще се обадя на полицията! Още сега!

Блъскането спря веднага и фигурата се отдръпна от вратата. Това ли беше? Бе ли успяла да го сплаши? Сети се за задния вход — дали е заключен? Разбира се… няма начин да не е. Но не беше напълно сигурна. Тя грабна един ръжен от камината и тъкмо посягаше към телефона, когато чу почукване на прозореца, досами нея.

Тя извика и отскочи назад. Отвъд дръпнатите завеси, нощта бе катранено черна. Нищо не виждаше.

— Самичка ли си вътре? — Сега гласът си играеше с нея, дразнеше я.

— Махай се! — извика тя и вдигна ръжена, за да може мъжът да го види. Той се изсмя.

— Какво ще правиш с това?

Ще ти отворя главата е него! — изкрещя Стефани под напора на страх и ярост. Отново го чу да се смее.

— Искам само да вляза. Отвори ми, момиченце! Нека да вляза.

— Полицията идва.

— Ти си лъжкиня.

Тя не виждаше нищо зад стъклото на прозореца, а той виждаше всичко. Отиде до телефона и вдигна слушалката.

— Не го прави! — предупреди я гласът.

— Обаждам се на полицията.

— Пътищата са затворени, момиченце. Ако ги извикаш, ще съборя вратата и ще те убия, преди да са стигнали.

Страхът се превърна в ужас и Стефани се вцепени. Щеше да се разплаче, усещаше как сълзите се наливат в очите й. Не бе плакала от години.

— Какво искаш? — попита тя мрака. — Защо искаш да влезеш?

— Това няма нищо общо с мен, момиченце. Изпратен съм да взема нещо. Пусни ме! Ще огледам, ще взема, каквото търся и ще си тръгна. Няма да нараня нито едно хубаво косъмче от хубавата ти главица, обещавам. Сега само отвори тази врата на секундата.

Стефани стисна ръжена с две ръце и тръсна глава. Вече плачеше.

— Не!

Изкрещя, когато през прозореца мина юмрук и посипа килима с парчета строшено стъкло. Стефани се запрепъва назад, а мъжът се покачи на перваза, навъсен срещу нея, с пламнали очи, без да се впечатлява от одраскалите го ръбове на стъклото. В мига, когато той стъпи на пода в къщата, Стефани вече търчеше извън стаята. Стигна до входната врата и започна да се суети с бравата.