Дерек Ланди - Скълдъгъри Плезънт

Силни ръце я сграбчиха изотзад. Тя отново изпищя, когато я повдигнаха. Тя ритна силно назад, забивайки пета в пищяла на мъжа. Той изпъшка и я пусна, и Стефани се извъртя в опит да го халоса с ръжена, само че той го хвана и издърпа от ръцете й. Едната му ръка я стисна за гърлото. Похитителят я върна насила в дневната.

Хвърли я в едно кресло и се надвеси над нея. Независимо колко опитваше, не можеше да се освободи от хватката му.

— И така. — Устата му се разкриви в подигравателна гримаса. — Защо просто не ми дадеш ключа, момиченце?

В този миг предната врата излетя от пантите си и Скълдъгъри Плезънт влетя в къщата.

Мъжът изруга, пусна Стефани и замахна с ръжена, но Скълдъгъри се насочи право към него и го удари с такава сила, че на Стефани й се стори достатъчна, за да откъсне главата на похитителя. Той падна на земята и се претърколи назад, но бързо се изправи на крака, точно навреме за втората атака на Скълдъгъри.

Мъжът се изстреля към него. Двамата се сблъскаха и изхвърчаха назад, прекатурвайки дивана. Шапката на Скълдъгъри падна и Стефани видя нещо бяло да проблясва над шала му.

Изправиха се и се заборичкаха, мъжът нанесе удар, от който очилата на Скълдъгъри изхвърчаха в другия край на стаята. Скълдъгъри отвърна като се гмурна ниско, сграбчи мъжа през кръста и подложи таза си. Противникът му бе захвърлен тежко на пода.

Той изруга отново, сети се за Стефани и се спусна към нея. Тя изскочи от креслото, но преди онзи да успее да я докопа, Скълдъгъри го препъна. Мъжът тресна брадичка в една масичка за кафе и зави от болка.

— Мислиш си, че можеш да ме спреш ли? — закрещя той, докато се опитваше да стане. Коленете му се огъваха. — Знаеш ли кой съм аз?

— Де да те знам — отвърна Скълдъгъри.

Мъжът изплю кръв и се ухили предизвикателно.

— Е, аз обаче знам всичко за теб. Господарят ми разказа всичко за теб, детективе, и ще трябва да сториш много повече, за да ме спреш.

Скълдъгъри сви рамене и Стефани с изумление видя как в ръката му се оплете огнено кълбо. Той го хвърли и мъжът бе обвит в пламъци. Вместо да закрещи обаче, похитителят отметна глава и се разсмя гръмогласно. Гореше, но изглеждаше непокътнат.

— Още! Искам още!

— Щом настояваш.

Скълдъгъри извади старомоден револвер от палтото си и стреля. Куршумът уцели мъжа в рамото и той изкрещя, опита се да побегне и се спъна. Затича се към вратата, като току се хвърляше встрани и залягаше, за да не бъде улучен отново, а пламъците дотолкова му пречеха да вижда, че в първия си опит да излезе се блъсна в стената.

След това вече го нямаше.

Стефани зяпаше вратата, опитвайки се да си обясни невъзможното.

— Е, — каза Скълдъгъри — човек не вижда това всеки ден.

Тя се обърна. Заедно с шапката и косата му бе паднала. В объркването си тя бе видяла само теме, бяло като тебешир, и сега очакваше да види плешив албинос или нещо такова. Уви. Без очила и с шал, провиснал надолу, тя нямаше как да избяга от факта, че той нямаше плът, нямаше кожа, нямаше очи и нямаше лице.

Главата му представляваше череп.

Скълдъгъри остави пистолета си и излезе във фоайето. Взря се в нощта. Когато се увери, че никъде наблизо не се спотайват човешки факли, той се върна и вдигна вратата от земята, пъшкайки от усилие. Постави я обратно на място и я опря на рамката. Вдигна рамене и се върна в дневната, където Стефани още стоеше изправена със зяпнала уста.

— Съжалявам за вратата.

Стефани продължи да зяпа.

— Ще платя да я поправят.

Стефани още зяпаше.

— Добра врата си е още. Здрава.

Когато усети, че Стефани не е в състояние да прави каквото и да било, освен да стои така, той отново вдигна рамене и свали палтото си, сгъна го прилежно и го остави да виси на облегалката на един стол. Отиде до счупения прозорец и започна да събира парчетата счупено стъкло.

Сега, когато го видя без палто, Стефани можеше напълно да оцени колко е слаб всъщност. Костюмът му, ако и добре скроен, висеше по него и имаше вид на безформена торба плат. Докато събираше стъклата, костта на предмишницата му се бялна между ръкава и ръкавицата. Той се изправи и отвърна на погледа й.

— Къде да оставя стъклата?

— Не зная — пророни Стефани. — Ти си скелет.

— Такъв съм наистина. Гордън имаше кофа за смет на колела до задния вход. Там ли да ги оставя?

Стефани кимна.

— Да, о кей.

Скълдъгъри изнесе няколкото шепи стъкло от стаята. Цял живот бе мечтала за нещо различно, нещо, което да я отърве от скуката на познатото ежедневие — и сега, когато изглеждаше сякаш това се случи, нямаше никаква представа какво да прави. Въпросите се прескачаха в главата й, всеки се бореше за предимство. Бяха толкова много.