Дерек Ланди - Скълдъгъри Плезънт

Той пак вдигна рамене.

— Ами, и това е магия.

— Магията май е полезно нещо.

— Такава си е.

— Ами, такова, нервни окончания? Можеш ли да усещаш болка?

— Мога, но това не е нещо лошо. Болката ти показва, че си жив, все пак.

— А ти жив ли си?

— Е, стриктно погледнато не, но…

Тя се взря в празните му очни кухини.

— Имаш ли мозък?

Той се засмя.

— Нямам мозък, нямам органи, но имам съзнание. — Той започна да прибира захарта и млякото. — Честно казано, това дори не е собствената ми глава.

— Какво?

— Наистина. Моят череп го откраднаха. Този го спечелих в игра на покер.

— Това не е твое? Какво е усещането?

— Върши работа. Докато си върна главата… Изглеждаш леко отвратена.

— Просто… Не ти ли е странно? Все едно носиш нечии други чорапи.

— Човек свиква.

— Какво ти се е случило? — попита тя. — Така ли си роден?

— Не, роден съм напълно нормален. Кожа, органи, всичко както си трябва. Дори имах лице, доста хубаво лице, не че искам да се хваля.

— И какво стана?

Скълдъгъри се подпря на кухненския плот със скръстени ръце.

— Започнах да се занимавам с магия. Тогава — когато бях жив, поради липсата на по-добра дума — по света бродеха някои доста неприятни хора. Светът бе изправен срещу мрак, от който все още не се е отървал напълно и може би никога няма да успее. Бяхме във война. Тайна война, но все пак война. Имаше един магьосник, Меволент, по-лош от всички останали, имаше си армия и тези от нас, които отказаха да се присъединят, трябваше да се изправят срещу нея.

— Печелехме. В крайна сметка, след години на битки в тази малка наша война, печелехме. Подкрепленията му се топяха, влиянието му бледнееше и поражението го гледаше право в лицето. Така че Меволент заповяда един последен, отчаян удар срещу всеки наш пълководец.

Стефани не смееше да го прекъсне, изгубена в гласа му.

— Меволент ми бе отредил своята дясна ръка за противник. Той ми заложи капан, изящен в чудовищността си. Не заподозрях нищо, докато не се случи. Загинах. На двадесет и трети октомври сърцето ми спря да бие. Тогава те набиха тялото ми на копие и го изгориха пред очите на всички. Използваха ме за предупреждение — направиха същото и с всички останали пълководци, които бяха успели да убият — и за мой ужас, това подейства.

— Какво искаш да кажеш?

— Настъпи обрат. Нашата страна започна да губи. Меволент ставаше все по-силен. Не можех да понеса повече, затова се върнах.

— Просто… се върна?

— Ами… сложно е. Когато умрях, така и не продължих нататък. Нещо ме държеше тук, караше ме да гледам. Никога не съм чувал да се е случвало преди и не съм чувал да се е случвало оттогава, но на мен просто се случи. Така че, когато стана твърде много, се събудих — торба кокали. Буквално. Бяха събрали костите ми в една торба и ги бяха хвърлили в реката. Така че, още от самото начало си беше изумително преживяване.

— А после какво стана?

— Събрах се отново, което беше доста болезнено, измъкнах се от реката и се върнах в битката. Победихме. Когато опасността от Меволент вече не съществуваше, се оттеглих от всичко и сам си станах господар за пръв път от неколкостотин години.

— Неколкостотин?

— Войната продължи твърде дълго.

— Онзи мъж те нарече „детектив“.

— Явно познава само настоящата ми репутация — отвърна Скълдъгъри като се поизправи малко. — Сега разрешавам загадки.

— Наистина?

— И се справям доста добре, при това.

— И какво, търсиш си главата ли?

Ако Скълдъгъри имаше клепачи, щеше да примигне.

— Хубаво би било да си я върна, да, но…

— Значи не ти е нужна, примерно, за да почиваш в мир?

— Ами, не.

— Защо са ти я взели? Още едно предупреждение ли?

— О, не — позасмя се Скълдъгъри. — Не, те не я взеха. Спях си, преди около десет-петнадесет години, и онези малки създания, подобни на гоблини, се промъкнаха и ми я задигнаха, направо от гръбначния стълб. Забелязах, че я няма, чак на следващата сутрин.

— И нищо не си усетил?

— Както казах, бях заспал. Медитиране, би го нарекла ти. Не виждам, не чувам и не усещам нищо, докато медитирам. Опитвала ли си?

— Не.

— Много е отпускащо. Мисля, че би ти харесало.

— Съжалявам, все още не мога да спра да мисля за това, че си изгубил главата си.

— Не съм я загубил — опита да се защити той. — Беше открадната.

Стефани вече се чувстваше укрепнала. Не можеше да повярва, че е припаднала. Припаднала! Колко бабешко. Тя вдигна поглед към Скълдъгъри.

— Доста необичаен живот си имал.