Дерек Ланди - Скълдъгъри Плезънт

— И кое е най-мощното? Огъня?

— То е най-лъскавото, то обира всички възклицания, но ще се изненадаш на какви ефекти е способен съвсем малко въздух, ако го изместиш правилно. Изместеният въздух не просто изчезва, той трябва да отиде някъде.

— Може ли да видя?

Стигнаха до края на паркинга и подминаха ниската стена, която го обграждаше. Скълдъгъри сви пръсти и внезапно ги изпъна, като насочи рязко длан срещу стената. Въздухът се нагъна и тухлите изригнаха навън. Стефани зяпна дупката в стената.

— Ето това — успя да продума накрая, — е толкова яко!

Продължиха по пътя си, а Стефани поглеждаше от време на време към стената.

— Ами Адептите? Те какво умеят?

— Познавах един, преди години, който можеше да чете мисли. Веднъж срещнах една жена, тя пък се превръщаше в който си пожелае, право пред очите ми.

— И кой е по-силен? Елементал или Адепт?

— Зависи от мага. Адептът може да има толкова много номера, с които да те изненада, че като нищо ще се окаже по-силен и от най-могъщия Елементал. Случвало се е.

— Онзи заклинател, най-лошият от всички, Адепт ли е бил?

— Всъщност, не. Меволент беше Елементал. Рядко се срещат Елементали, отклонили се толкова по пътищата на мрака, но и това се случва.

Стефани умираше от нетърпение да зададе един въпрос, само че не искаше да изглежда твърде припряна. Колкото можеше по-непосредствено, втъкнала палци в гайките на дънките си, тя попита Скълдъгъри, все едно мисълта току-що й бе дошла в главата:

— Как разбира човек, че може да прави магии? Всеки ли го може?

— Не всеки. Малцина, всъщност. Те обикновено се намират и се събират заедно, така че се образуват малки и сплотени общности в различни части на света. Само в Ирландия и Великобритания има осемнадесет квартала, населени само с магове.

— Може ли да си такъв, без да го знаеш?

— О, да. Някои хора преминават през живота си изтормозени от скучното си ежедневие, без да съзнаят, че на една ръка разстояние се намира цял свят на чудеса. И след това умират, никога не разбрали какво са могли да бъдат.

— Това е много тъжно.

— Всъщност е доста забавно.

— Не, не е! Тъжно е. Как би се чувствал ти, ако никога не бе открил на какво си способен?

— Щях да си живея в блажено неведение. — Скълдъгъри спря до нея. — Стигнахме.

Бяха пред входа на разпадаща се жилищна сграда, чиито стени бяха надраскани с графити, а прозорците й напукани и мръсни. Стефани последва детектива нагоре по каменните стъпала отпред и двамата се озоваха във фоайето, пред хлътнало стълбище, което също изкачиха.

Първият етаж глъхнеше и миришеше на мухъл. На втория, иглички светлина пробождаха цепнатините между една врата и рамката й, докато останалата част от коридора тънеше в мрак. В един от апартаментите жужеше телевизор.

На третия етаж Стефани разбра, че са пристигнали. Той бе чист, не миришеше и имаше осветление, все едно бяха в съвсем различна сграда. Последва Скълдъгъри до средата на коридора и видя, че нито една от вратите няма номер. Над вратата, на която Скълдъгъри почука, пишеше „Библиотека“.

Докато чакаха, Скълдъгъри я предупреди:

— Още нещо. Колкото и да ти се иска, не й казвай името си.

Вратата се отвори преди Стефани да успее да зададе още някой въпрос и иззад нея в тях се втренчи слабоват младеж с големи кръгли очила, крив нос и оредяваща четинеста коса. Носеше кариран костюм и къса вратовръзка. Погледът му подскочи от Стефани към Скълдъгъри, той кимна и отвори вратата широко, за да минат.

Сега Стефани разбра защо вратите нямаха номера — всички водеха към същата стая. Стените на различните апартаменти бяха избити, за да може пространството да побере огромните количества книги по рафтовете. Купчини връз купчини книги, натрупани в същински лабиринт от рафтове, който се извиваше от единия до другия край на сградата. Докато вървяха след очилатия мъж през лабиринта, момичето видя други хора, вглъбени в четене, хора полускрити в сенките; хора, които не изглеждаха съвсем нормално…

В средата на библиотеката имаше открито пространство, като сечище насред гора, и там пред Стефани стоеше най-красивата жена, която някога бе виждала. Косата й чернееше като гарваново крило, а очите й бяха сини и ледено бледи. Чертите й бяха толкова нежни, че ако се усмихнеше, можеха да се счупят, а след това тя се усмихна и Стефани почувства такава топлота, че за миг я обзе желанието да остане до тази дама завинаги.

— Спри! — каза Скълдъгъри.

Дамата премести очи към него и усмивката й стана игрива. Стефани зяпаше, запленена. Усещаше тялото си толкова тежко и тромаво; всичко, което искаше да прави през живота си, бе да стои там, на това място, и да се наслаждава на тази истинска, чиста прелест.