Дерек Ланди - Скълдъгъри Плезънт

— Май че, да. Но още не е приключил. Така де, стриктно погледнато, е приключил, но…

— Не ти ли липсва нещо от него?

— От кое?

— От живота.

— В сравнение с това колко дълго съм бил така, както ме виждаш, истински жив бях само за миг. Не мога да си спомня достатъчно, какво е усещането за туптящо сърце в гърдите, та да ми липсва.

— Значи нищо не ти липсва?

— Е… мисля, че ми липсва косата. Иска ми се да е… там. И как ми стоеше, отгоре на главата. Да, май че ми липсва косата. — Той извади джобния си часовник, погледна го и вдигна рязко глава. — Еха, гледай кое време е станало. Трябва да вървя, Стефани.

— Къде? Къде да вървиш?

— Страхувам се, че имам доста неща за вършене. Първо трябва да разбера защо онзи приятен господин е бил изпратен тук и второ кой го е изпратил.

— Не можеш да ме оставиш сама! — Възпротиви се тя, докато вървеше след него към фоайето.

— Да! Мога! Ще си в пълна безопасност.

— Входната врата е откъртена!

— Е, да. Ще си в пълна безопасност, стига да не влязат през входната врата.

Той си облече палтото, но тя грабна шапката му.

— Нима взимаш шапката ми за заложник? — попита той със съмнение в гласа.

— Или оставаш тук, за да ме пазиш, или ме взимаш със себе си.

Скълдъгъри замръзна на място.

— Това — отрони накрая, — не би било особено безопасно за теб.

— Нито пък това, да остана тук сама.

— Но тук можеш да се скриеш. — Той обхвана стаята с жест на ръката. — Толкова много скришни места. Сигурен съм, че тук е пълно с хубави, здрави гардероби, които ще те поберат. Може да скриеш и под някое легло. Ще се изненадаш колко много хора не проверяват под леглата в днешно време.

— Господин Плезънт…

— Моля те, наричай ме Скълдъгъри.

— Скълдъгъри, тази вечер ти спаси живота ми. На вятъра ли ще хвърлиш цялото това усилие като ме оставиш тук, за да мине още някой и да ме убие?

— Много пораженчески мислиш, да знаеш. Познавах веднъж един приятел, малко по-голям от теб. Той искаше да ми е спътник в приключенията, искаше да разрешава загадки, за които ти е бедна фантазията. Все питаше, все ме подкачаше по въпроса. Накрая, след много време, се доказа и станахме партньори.

— И имахте ли много вълнуващи приключения?

— Аз, да. Той, не. Умря по време на първия ни случай. Ужасна смърт. И нелицеприятна. Много писъци и пламъци.

— Е, аз не смятам да умирам скоро, а и имам нещо, което той не е имал.

— И то е…?

— Шапката ти. Вземи ме със себе си или ще я настъпя.

Скълдъгъри й хвърли голям, празен поглед. След това протегна ръка за шапката си.

— Да не кажеш, че не съм те предупредил.

Колата на Скълдъгъри Плезънт беше „Бентли“, модел R-Type Continental от 1954-а година, от който били сглобени само 208 бройки и притежаваше шестцилиндров мотор, и двигател с вместимост четири и половина литра, и беше модернизирана с централно заключване, климатик, Джи Пи Ес, и още куп други модерни удобства. Това, накратко, беше отговорът на Скълдъгъри, когато Стефани го попита за колата. Тя реши, че само — „Бентли е“, би й било предостатъчно.

Те напуснаха имота на Гордън по страничен път в задния край на имението, за да избегнат наводнените участъци. Стефани въобще не знаеше за съществуването му, докато не излязоха на него. Скълдъгъри й каза, че тъй като е бил редовен посетител на чичо й, знае всички пътечки и тайни местенца в околността. Те минаха покрай знак, сочещ към родното й градче и за миг й хрумна да помоли Скълдъгъри да я остави у дома, но бързо прогони тази мисъл. Ако се върнеше у дома, щеше да обърне гръб на всичко, което бе видяла току-що. Трябваше да знае повече! Трябваше да види повече!

— Къде отиваме? — попита тя, докато се движеха.

— В града. Имам среща със стар приятел. Тя може да ни помогне да си обясним станалото.

— Защо дойде?

— Моля?

— Тази вечер? Не че не съм благодарна, но как така се оказа наблизо точно тогава?

— А — кимна детективът. — Да, виждам как би могъл да възникне подобен въпрос.

— Е, ще му отговориш ли?

— По-скоро не.

— Защо не?

Той й хвърли поглед или поне позавъртя глава в нейна посока.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Ти си напълно нормална млада госпожица и след тази вечер ще се върнеш към напълно нормалния си живот. Няма да е добре да се замесваш в това.

— Но аз съм замесена вече!

— Но можем да ограничим участието ти.

— Но аз не искам да ограничавам участието си!