Дерек Ланди: Скълдъгъри Плезънт

Гордън беше добър чичо. Арогантен и безотговорен, да, но също така палав като дете и страшно забавен, с вечно пакостлив блясък в очите. Всички други го вземаха на сериозно, но Стефани се ползваше с привилегията да си разменя с него смигвания и полуусмивки, скришом от останалите. Още като малка имаше чувството, че го разбира по-добре от тях. Харесваше интелекта и остроумието му, както и това, че не го интересуваше какво мислят хората за него. Радваше се, че й е бил чичо. На много неща я беше научил.

Стефани знаеше, че майка й и Гордън са били гаджета за кратко („ухажвахме се“, бе казала майка й), но когато той я представил на по-малкия си брат, пламнала любов от пръв поглед. Гордън обичаше да мърмори, че никога не му е давала повече от бърза целувчица по бузата, но той отстъпил благосклонно и с радост се впуснал в множество знойни връзки с безброй красиви жени. Имаше навика да казва, че почти е успял да компенсира загубата, но добавяше, че в крайна сметка е загубил.

Стефани изкачи стълбището, отвори с натиск вратата към кабинета на Гордън и пристъпи вътре. Стените бяха покрити с ламинираните корици на бестселърите му, които деляха пространството с всякакви награди. Една цяла стена бе заета от библиотека, натъпкана с книги. Имаше биографии, исторически романи, научни разработки и томове с психология, а помежду тях — оръфани малки книжки с меки корици. Списания, литературни рецензии и алманаси запълваха един от по-долните рафтове.

Стефани подмина рафтовете с първите издания на чичовите й романи и се приближи до бюрото. Прикова поглед към стола, където бе починал, опита се да си го представи там, как се е свлякъл в него. И тогава чу глас, гладък като кадифе:

— Поне е умрял, докато прави това, което обича.

Тя се обърна изненадано и видя на прага мъжа с палтото и шапката. Шалът и огромните очила още скриваха лицето, рошавата коса все така стърчеше на всички посоки. Носеше ръкавици.

— Да — отвърна Стефани, защото не можеше да се сети какво друго да каже. — Поне това.

— Ти си една от племенниците му, нали? — попита мъжът. — Нищо не крадеш и нищо не чупиш, значи си Стефани.

Тя кимна и се възползва от паузата, за да го огледа по-внимателно. Нито частица от лицето не се виждаше зад маскировката му.

— Приятели ли бяхте? — попита тя накрая. Бе висок и слаб, макар палтото му да затрудняваше преценката й.

— Бяхме. — Главата му помръдна. Това насочи вниманието й към тялото му, което стоеше някак неестествено неподвижно. — Познавам го от години. Срещнах го пред входа на един бар в Ню Йорк, когато минавах оттам по работа, а той щеше да публикува първия си роман.

Стефани не виждаше нищо зад катраненочерните очила.

— И вие ли сте писател?

— Аз? Не, нищичко не знам за тази работа. Но изживях писателските си фантазии чрез Гордън.

— Имал сте писателски фантазии?

— Нима всеки няма?

— Не зная. Не мисля така.

— О! Това май че ме прави малко странен, нали?

— Е — отвърна Стефани, — има нещо такова.

— Гордън не спираше да говори за теб, да се хвали с малката си племенница. Силен характер имаше чичо ти. Като че ли, ти също.

— Казвате го, сякаш ме познавате.

— Напорист, интелигентен, с остър език, не се оставя лесно на глупците… да ти напомня на някого?

— Да. На Гордън.

— Интересно — отбеляза мъжът. — Защото точно с тези думи той описа теб. — Облечените му в ръкавица пръсти се мушнаха в жилетката и извадиха украсен джобен часовник на фина златна верижка.

— Късмет, каквото и да решиш да правиш с живота си!

— Благодаря ви — отвърна Стефани, малко неориентирано. — На вас също.

Усети усмивката на мъжа, макар да не виждаше устата му. Той се отдръпна от прага и я остави сама. Стефани осъзна, че не може да отдели поглед от мястото, където бе стоял допреди миг. Кой беше той? Дори името му не успя да научи.

Тя отиде до вратата и излезе от кабинета, чудейки се как е успял толкова бързо да изчезне. Забърза надолу по стълбите и стигна до голямото фоайе, без да го срещне. Отвори входната врата, точно навреме, за да види как голяма черна кола се измъква от алеята и потегля по пътя. Стефани остана още няколко мига, загледана в отдалечаващия се автомобил, после неохотно се присъедини към другите от семейството в дневната и веднага мярна Фъргус да прибира сребърен пепелник в един от вътрешните си джобове.

Животът в домакинството на семейство Еджли бе относително обичаен. Майката на Стефани работеше в банка, а баща й притежаваше строителна компания. Стефани нямаше братя и сестри, така че ежедневието им следваше удобна, утъпкана пътека. При все това, едно гласче в дъното на ума й постоянно й казваше, че животът трябва да е нещо повече от това, повече от крайбрежното градче Хагард. Обаче още не можеше да разбере какво е това повече.