Дерек Ланди - Скълдъгъри Плезънт

Първата й година в гимназията току-що бе приключила и тя очакваше с нетърпение лятната ваканция. Стефани не обичаше училището. Не се разбираше лесно със съучениците си — не защото не бяха свестни, а защото нямаше нищо общо с тях. И не харесваше учителите. Все изискваха от децата някакво уважение, което не бяха заслужили. Стефани нямаше проблеми да върши каквото й кажат, стига преди това да й дадат добра причина.

През първите летни дни помагаше на баща си, отговаряше на обажданията и подреждаше папките в офиса му. Секретарката му Гладис бе решила, че седем години в строителството й стигат и искаше да пробва късмета си в изкуството на танцовата интерпретация. Стефани изпитваше леко смущение всеки път, когато подминаваше на улицата четиридесет и три годишната жена, изпълняваща своята трактовка на пиесата „Фауст“. Гладис си бе ушила и костюм, който според нея символизираше вътрешната борба на Фауст, и по всичко личеше, че отказва да се появява на публични места без него. Стефани гледаше да не попада пред очите й.

Когато не помагаше в офиса, Стефани или ходеше на плаж и плуваше, или стоеше в стаята си и слушаше музика. Тя беше там и търсеше зарядното за мобилния си телефон, когато майка й почука на вратата и влезе. Тя още носеше тъмните дрехи от погребението, за разлика от Стефани, която върза дългата си черна коса и се намъкна в обичайните си дънки и маратонки две минути, след завръщането им у дома.

— Обади се адвокатът на Гордън — започна майка й, леко изненадана. — Искат ни на четенето на завещанието му.

— Така ли? Какво мислиш, че ви е оставил?

— Е, ще разберем утре. Както и ти, защото идваш с нас.

— Така ли? — Стефани се смръщи.

— Името ти е в списъка, само това знам. Тръгваме в десет, о кей?

— Трябва да помагам на татко утре сутрин.

— Той звънна на Гладис, помоли я да те отмени за няколко часа. Тя се съгласи, макар че настоя да носи фъстъчения си костюм.

Отправиха се към офиса на адвоката в десет и петнайсет на следващия ден, тъй като бащата на Стефани изпитваше пълно безразличие към точността. Цяла сутрин се моткаше из къщата с вид на човек, който е забравил нещо и чака да се сети какво е то. Кимаше и се усмихваше всеки път, когато съпругата му го подканяше да побърза. „Да, абсолютно!“, повтаряше той и точно преди да се качи в колата, отново се запиляваше из къщата с вид на зашеметен.

— Нарочно го прави — рече майката на Стефани, когато се настаниха в колата и сложиха коланите си. Той се появи на входната врата, сложи якето си, запаса ризата си, направи крачка напред и се спря.

— Все едно ще кихне всеки момент — отбеляза Стефани.

— Не — отвърна майка й. — Умислил се е.

Тя показа глава през прозореца и извика:

— Дезмънд, какво има сега?

— Мисля, че забравям нещо. — Изражението му беше объркано.

Стефани се наведе напред от задната седалка, взря се в него и подшушна нещо на майка си. Тя кимна и отново извика през прозореца:

— Къде са обувките ти, мили?

Той погледна надолу към чорапите си — кафяв и морскосин — и изражението му се проясни. Вдигна двата си палеца към тях и изчезна от поглед.

— Ех, този човек… — поклати глава майка й. — Знаеш ли, че веднъж загуби един търговски център?

— Какво е направил?!

— Не съм ли ти казвала? Беше първият му голям договор. Компанията му свърши чудесна работа. Той взе клиентите си с колата, за да ги откара дотам, но забрави къде е мястото. Кара цял час, преди накрая да види нещо познато. Може да е много талантлив инженер, но притежава концентрацията на златна рибка. Пълна противоположност на Гордън.

— Не си приличаха много, нали?

Майка й се усмихна.

— Невинаги беше така. Едно време правеха всичко заедно. Тримата бяха неразделни.

— Какво, дори Фъргус?

— Дори той. Но когато баба ти почина, те се отчуждиха един от друг. Гордън започна да дружи със странни хора.

— Как така странни?

— Е, по-скоро на нас ни се струваха такива — отвърна майка й е лек смях. — Баща ти тъкмо започваше и строителния бизнес, аз още бях студентка и бяхме, така да се каже, нормални. Гордън се противеше на всичко нормално и приятелите му малко ни плашеха. Така и не разбрахме какви точно ги вършеха, но знаехме, че не е нищо…

— Нормално.

— Точно така. Най-много обаче плашеха татко ти.

— Защо?

Бащата на Стефани излезе от къщата, вече обут, и затвори входната врата след себе си.

— Мисля, че приличаше на Гордън повече, отколкото му се иска да си признае — тихо каза майка й и тогава Дезмънд се качи в колата.