Джесика Хол - В огъня

— Била е ранена или нещо такова. Не съм сигурна. След няколко минути ще дадат пресконференция по телевизията. — Някъде зад нея се дочу тревожен глас и Морая добави: — Трябва да вървя. Лора ме вика. Ще дойдеш скоро, нали Елизабет?

— Да. Междувременно се опитай да я накараш да си почине и не разговаряй с никакви журналисти. До скоро. — Елизабет превключи на другата линия и се обади в ресторанта на съпруга си. — Филип? Би ли повикал съпруга ми на телефона, моля те. — Дочу как салонният управител обясни, че Луис приема доставка. — Добре, моля те, предай му да ми звънне веднага щом е възможно. Изключително е важно.

Тя взе използваната чаша от бюрото на Луи, преди да отиде в хола и да пусне телевизора. Шефът на отдел „Убийства“ вече говореше пред журналистите. Не харесваше Джордж Пелерин, който бе дошъл от Ню Йорк и не зачиташе много традициите в креолското общество. Канеше го на събитията си само заради сина си. Колкото по-бързо успее да убеди Джей Ди да напусне полицията и да се заеме с по-безопасна професия, толкова по-добре. Дотогава трябваше да се примири.

— Изабел Мари Душейн бе преместена в болнично заведение за лечение на травмата на главата — обясняваше капитанът. — До момента нямаме информация за състоянието й.

— Какво е правила в склада, капитане? — провикна се един от репортерите. — Имала ли е връзка с Марк Леклер?

Лицето на Пелерин почервеня.

— Госпожа Душейн е свидетелка по разследване. Засега това е всичко, което мога да ви кажа.

Тумбестата чаша за коняк се изплъзна измежду пръстите й и се разби на твърдия под. Изабел Мари Душейн. След всички молби, които бе отправила да не чуе никога повече името й.

Елизабет погледна към малката витрина на стената, поставена от Луи специално, за да изложи в нея нещо, което той приемаше за най-ценното им наследство — малко квадратно ковчеже, в което жената-родоначалник на семейството бе донесла зестрата си от Париж. Корените на семейството на Елизабет стигаха чак до Жан Батист Ле Мойн де Биенвил, строител в двора на Крал Луи XV и основател на Ню Орлиънс. По тази причина винаги бе приемала гордостта на съпруга си като потомък на „момичето с ковчежето“ за леко преувеличена. Всъщност момичето е било нещо като проститутка, омъжила се по сметка заради жалката си зестра и свободен достъп до Америка. По същия начин Изабел Душейн се бе опитала да използва Джийн-Делано.

Няма да й позволя отново да нарани сина ми.

Обзета от паника, Елизабет се върна до бюрото и за пореден път набра ресторанта. Ръцете й така трепереха, че се наложи да набере цифрите повторно.

— Филип? Не ме интересува никаква доставка. Повикай съпруга ми на телефона веднага. Да, спешно е.

Джей Ди не можеше да седне и да се отпусне, затова отиде до прозореца на фоайето на спешното отделение. Ако се наложеше Сейбъл да остане, щеше да постави охрана пред стаята. Глупости, самият той щеше да я пази — може би като дойдеше на себе си, щеше да поговори с него.

— Това съпругата ви ли беше? — попита го нежен глас.

Джей Ди се обърна и видя до себе си жена на средна възраст. Носеше избелял пеньоар и изглеждаше уморена, но му се усмихна съчувствено. Той успя най-сетне да проумее какво го питаше — тя имаше предвид Сейбъл.

Стомахът му се сви:

— Не, госпожо. Тя ми е… приятелка.

— Е, не се тревожете. Болницата е добра. — Тя посочи с глава към манипулационните. — Съпругът ми е там. Изяде набързо два от малките сандвичи, после каза, че има болки в гърдите.

Каза го с весел тон, но той забеляза тревогата в очите й.

— Сигурен съм, че няма нищо сериозно.

— Най-вероятно проблеми с храносмилането. Ще съжалява за чушките и лука, както винаги. — Тя се засмя на себе си. — Все му повтарям, че трябва да спре да яде толкова много и така бързо, но не ме слуша?

Той леко й се усмихна.

— Много трудно се удържа мъж, чиято жена готви добре.

— Сигурно — изгледа го тя. — Изглежда момичето ви сериозно си е ударило главата — катастрофа ли беше?

— Не, госпожо, падна. — Той отново се загледа през прозореца. — Опитах да я хвана, но не бях достатъчно бърз. — Сейбъл се бе изплъзнала между пръстите на протегнатите му ръце.

Една сестра съобщи някакво име и жената го потупа по ръката.

— За мен е. Не се притеснявай, синко. Погрижи се за нея, ще се оправи.

Вниманието на Джей Ди бе привлечено от фигура в престилка и панталони, която разговаряше отвън с възрастен мъж. Беше жена, но с гръб към него. През струпалите се буреносни облаци се прокрадна лъч светлина и червената коса лумна под шапката като огън.