Винс Флинн - Списъкът на обречените

Огледа се и видя на десетина метра от него двама мъже. Единият от дясната страна беше нисък и набит, с гъста черна коса и брада. Другият до него беше висок и кльощав, с пясъчноруса коса. Двамата го бяха зяпнали. Рап не можеше да ги застреля просто така, затова постъпи по единствения възможен начин.

— Елате бързо насам! — извика им той. — Трябва да ми помогнете.

Високият остана на мястото си, но набитият се втурна към него.

— Ела, натисни тук, върху превръзката. Дръж така и му говори, без да спираш.

Мъжът коленичи и изпълни инструкциите му. Високият продължаваше да стои на около пет крачки от тях. Рап изкрещя още по-силно към него:

— Ела тук! Свали този шал и го подложи под главата му. Сложи якето си върху корема му. — Рап стана. — Побързайте! Аз ще отида да повикам помощ.

И след тези думи той спринтира по улицата с надеждата двамата да нямат добра памет за лица. Точно преди да стигне следващото кръстовище, мина от другата страна на улицата и продължи да тича. Сирените се чуваха вече съвсем отчетливо, но все още бяха далеч. Той беше взел пистолета на ранения, защото допълнителна огнева мощ нямаше да му е излишна, но си даваше сметката, че може да се наложи да се отърве от оръжието по-скоро, отколкото му се иска. Същото се отнасяше и за калъфа със служебното удостоверение. Но първо трябваше да изтрие отпечатъците си от него.

Колата на Грета беше на три пресечки оттук, а точно на това място се беше събрала тълпа. Вероятно бяха излезли от домовете си, за да видят каква е тази суматоха. Рап спря да тича. Нямаше по-сигурен начин да привлече вниманието на хората от този да го видят да бяга, след като са чули изстрели. Сирените бяха още по-близо. От кръстовището пред него на улицата рязко зави полицейска кола. И тук си каза своето неговото обучение. Той се спря и погледна право към двамата полицаи в колата отпред. Така реагираха невинните граждани. Виновните извръщаха погледи, криеха лицата си и дори побягваха.

Забеляза аудито на Грета. Не знаеше дали са изтекли петте минути, или не са. Вътрешният му часовник казваше, че са, но той знаеше, че ако трябва, тя ще остане да чака и час. Грета щеше да пренебрегне всичко, което той й беше казал, и до последно да се надява на благополучен изход. Бързо измина разстоянието до последната пресечка и понечи да отвори предната врата на колата, която обаче се оказа заключена. Грета реагира светкавично, скочи от седалката си и отключи, а Рап скочи вътре.

— Да тръгваме — каза той, дишайки тежко. — Не превишавай позволената скорост и се дръж спокойно и непринудено.

Докато потегляха, покрай тях в срещуположната посока профучаха друга полицейска кола и линейка.

Рап си помисли за агента от ДЖСЕ и се помоли той да оживее. Покрай тях минаха още две полицейски коли.

Грета следеше пътя, докато се отдалечиха от местопроизшествието, след което погледна към Рап.

— Ти кървиш.

Рап видя, че ръцете му са изцапани с кръв. И буквално, и образно.

— Не е моя.

— Да не би да… уби някого?

Той поклати глава.

— Не, не мисля.

— Тогава откъде се взе тази кръв?

— Исках да спася един човек. — Рап погледна напред. — Ще говорим за това по-късно. Сега имам нужда да помисля.

— Накъде да карам?

— Продължавай на изток. Ще намерим друг хотел. Ще пренощуваме и ще помислим какво да правим.

Той се отпусна в седалката. Кенеди го беше предупредила да не се доближава до апартамента. Беше се опитала да го спаси, но някой друг беше заповядал да го убият. Какви неблагодарни копелета. Щяха да видят те с кого си имат работа.

Хоризонтът на изток беше станал оранжев от изгряващото слънце. Кенеди стоеше на бетонната настилка и гледаше как частният реактивен самолет прави завой и се приготвя за подход, а слънчевите лъчи проблясват върху гладката му повърхност. Беше облечена в тъмнокафяв костюм с панталон и кремава риза. Сутрешният въздух беше малко студен, но в момента повече я вълнуваше друго. Съзнанието й беше заето със събитията от предната вечер. Създалата се критична ситуация можеше да прерасне в истинска катастрофа, която да върне ЦРУ десетки години назад. Парламентарната комисия щеше да се събере и да организира изслушване. Сетне щеше да последва процес във федерален съд. Много добри хора щяха да изгубят работата си, а други — най-вероятно живота си.

Докато наблюдаваше кацането на самолета, умът й беше зает с детайли, намеци, спекулации и бог още знае колко варианти и хипотези. Стансфийлд искаше отговори, а за съжаление тя не разполагаше с такива. Едва беше пристигнала и от няколко часа се намираше в страната, когато Хърли й се обади, за да й съобщи, че конспиративната квартира е компрометирана и по-лошото, че е имало жертви. После той изрече думи, в които тя още не можеше и не искаше да повярва: