Винс Флин - Лиценз за убиване

На Емили Бестлър, моята редакторка, и Слоун Харис, моя агент. Не мога да повярвам, че от печат излиза седмата ми книга. Благодаря ви за вашите напътствия. На моите издатели, Джудит Кър и Луис Бърк — за пореден път свършихте страхотна работа. На Джак Романес, Каролин Райди и останалите от издателство „Саймън и Шустър“ — благодаря ви за всички усилия, които положихте, и за вашата подкрепа. На Дейвид Браун и Хилъри Шъпф — оценявам по достойнство вашия труд и трудната задача, която ви беше поставена. На Сара Бранъм, Джоси Липър и Катрин Клъвериъс — благодарение на вас нещата минаха толкова гладко. На Таня Лопес и Алан Ротбърт от Ай Си Ем — благодаря ви, че се представихте блестящо на телевизионния фронт.

Една от най-приятните части на моята професия е проучването. Именно тогава припламва огънят на съзиданието. По пътя, който извървях, за да напиша тази книга, аз се срещнах с редица интересни личности и доста от тях работят в ЦРУ. На челно място в списъка е Роб Ричър. Мъжете и жените от Дирекцията по операциите са длъжни да изпълняват ежедневно почти непосилни задачи, но те стоически вършат работата си, докато в същото време непрекъснато слушат критиките на хора, невежи и непосветени в тънкостите на разузнаването. Техните успехи и постижения се пазят в тайна, но техните провали обикновено са на челните страници на вестниците и са водеща новина по всички телевизионни канали. Аз се прекланям пред вашата самоотверженост и жертвоготовност и изказвам дълбокото си признание за това, което вършите.

На сержант Лари Роджърс от полицията на Сейнт Пол — благодаря ти, че отдели време, за да отговориш на моите аматьорски въпроси за експлозивите. На Ерик Принс и останалите момчета от „Блекуотър“ — всички вие имате моето уважение и благодарности за трудната мисия, която изпълнявате. На Мери Матлин — не знам откъде да започна. Както жена ми обича да казва: „Ти си суперзвезда.“ На Том Барнърд, който, освен че ме разсмиваше, ме накара и да мисля — признателен съм за безценната ти помощ за някои от най-деликатните моменти в книгата. На сенатор Норм Коулман за неговата служба в името на обществото и за много още.

На Пол Еванкоу, смел воин и добър човек. На Чейс Брандън за разговорите, които провеждахме всеки месец. На Джоел Сърноу, Боб Кокрън и Хауърд Гордън, че ми позволиха да надникна зад кулисите на любимото ми телевизионно предаване „24“. На персонала от „Ел Кантинеро“, които винаги правят забавни и приятни престоите ми в Ню Йорк. На Карл Похлад още веднъж за неговата щедрост и приятелство. На леля ми Морийн, която ми помогна с някои от преводите в книгата. Ако има някакви грешки, те са мои. Накрая, на моята забележителна съпруга Лиса. Без нея този труд нямаше да ми достави удоволствие.

Да убиеш човек е сравнително лесно. Особено средностатистически и нищо неподозиращ човек. Да убиеш човек като Мич Рап обаче беше съвсем различно нещо. То изискваше дълго и подробно планиране и доста талантлив и способен убиец. Или по-скоро цял екип. Тези хора трябваше или да са безкрайно смели, или пълни безумци, за да приемат подобно предизвикателство. В действителност всеки поне с малко ум в главата щеше да откаже веднага и да забрави за предложението.

Убийците трябваше да изненадат Рап, за да могат да се приближат до него и да извършат пъкленото си дело. Резултатите от предварителните наблюдения и проверка на неговата бдителност не бяха обнадеждаващи за килърите. Този американец постоянно беше или в състояние на повишено внимание, или се държеше като пълен параноик. Планът трябваше да бъде изпипан до последния детайл, но дори тогава беше необходим голям късмет. Убийците бяха пресметнали, че шансовете им за успех са в най-добрия случай седемдесет процента. Затова беше много важно да заметат следите. Ако покушението се провалеше, Рап щеше да тръгне на лов за главите им. Нямаше да ги спасят нито високите постове, нито огромната власт, която притежаваха. А те нямаха намерение да прекарат остатъка от живота си, бягайки и криейки се от Мич Рап.

Рап стоеше пред бюрото на шефката си. Любезно беше отклонил поканата да седне. Беше късно вечерта и той би предпочел сега да е с жена си у дома, но искаше да приключи с този проблем. Досието беше дебело два сантиметра и половина. От вида му кръвта на Мич кипваше. Искаше окончателно да приключи с проблема. Да се отърве от досието и да се заеме с нещо друго. Нещо по-важно и вероятно по-дразнещо. В момента обаче искаше единствено да се справи с проблема.