Винс Флинн - Комбинаторът

Джелалабад, Афганистан

Четиримата мъртви мъже бяха проснати в дневната на тайната квартира. Мич Рап започна с лежащия най-отляво. Брадатото лице, тъмните безжизнени очи и голямата колкото десетцентова монета дупка по средата на челото не го изненадаха. Един куршум, чиста работа — точно както би го направил и самият Рап. Следващите двама телохранители изглеждаха по същия начин, със същите червени белези по средата на челото. Четвъртият афганистанец беше друг случай. Той беше прострелян в тила и сега една четвърт от лицето му представляваше зловещ кратер от разкъсана плът, кръв и парченца кости. Изходната рана показваше, че е застрелян с нещо доста по-голямо от 9-милиметрово оръжие — вероятно калибър 45, с куршуми с изместен център на тежестта, нанасящи максимални поражения. Нищо в тази кървава сцена не вдъхваше особено успокоение, но последната подробност навеждаше на извод, за който Рап не искаше и да си помисля.

Той пропъди обезпокоителната мисъл за секунда и се опита да си представи как е било извършено. Изглеждаше добре координирано нападение. Охранителната система бе дезактивирана; онлайн връзката на телефонната линия, камерите, фото- и термосензорите, дори тази на сензорите за натиск — всичко беше прекъснато. Даже резервната връзка чрез сателитната антена на покрива беше блокирана. Извършителите на нападението явно имаха знанията и уменията да го направят, без да задействат дори една аларма, на което моментално би реагирал ударният отряд от намиращата се на по-малко от километър военновъздушна база. Според специалистите в Лангли такъв успешен удар беше невъзможен. Четири години по-рано те се кълняха, че тайната квартира е неуязвима за каквато и да е атака от страна на талибаните или друга местна групировка. Тогава Рап им каза, че говорят глупости. В живота си не беше виждал абсолютно безопасна тайна квартира, поради простата причина че винаги се налагаше да влизат и излизат хора.

Като повечето тайни квартири на ЦРУ и тази имаше умишлено неугледен вид. Нямаше американско знаме на фасадата или напети морски пехотинци на пост пред главния вход. Това бе нелегално скривалище, откъдето се ръководеха най-нелицеприятните аспекти на войната. Лангли не желаеше да оставя никаква официална документация за движението на наркопласьорите, партизанските водачи, търговците на оръжие, местните политици, полицаите и афганистанските военни, с които се занимаваше.

Квартирата приличаше на обикновена двуетажна къща. Вътре бяха извършени доста преустройства, които я правеха уникална, но отвън изглеждаше мръсна и занемарена като всяка друга сграда в този квартал на Джелалабад. Бетонната ограда на двора бе импрегнирана със специална смола, за да не се пръсне на хиляди отломки и да не повреди къщата в случай на атентат с кола бомба. Обикновената на външен вид входна врата имаше вградена двусантиметрова стоманена пластина и бронирана каса. Всички прозорци бяха от куршумоустойчив плексиглас, а модерните охранителни камери и сензори — така скрити, че да не привличат вниманието на съседите. От Лангли бяха взели дори необичайната предохранителна мярка да купят къщите от двете страни и да настанят там семействата на охранителите. И всичко това, за да опазят един човек.

Джо Рикман беше най-хитрият и способен оперативен служител, с когото Рап беше работил. Познаваха се от шестнайсет години. Отначало Рап не знаеше какво да мисли за него. Рикман изглеждаше абсолютно безличен. Нямаше нито една характерна черта, с която да го запомниш. Метър и седемдесет и пет на ръст, той не беше нито висок, нито нисък. Сивкаво-кестенявата му коса беше в тон с тъмнокафявите му очи, а хилавата брадичка идеално допълваше невзрачните черти на кръгловатото му лице. В редките случаи, когато заговореше, гласът му бе лишен от емоция и монотонен — толкова, че би приспал и най-неспокойното бебе.

Безличните черти на Рикман му позволяваха да минава незабелязан и да не оставя отчетливи спомени у онези, с които се среща. Това беше идеалното прикритие. До голяма степен той дължеше успеха си на подценяването от страна на различни глупаци. Работеше за ЦРУ от двайсет и три години и се носеха слухове, че нито веднъж не е стъпвал в главното управление. Само няколко месеца по-рано Рап го бе попитал дали е вярно. Рикман се усмихна леко и отговори, че никой не го е канил.