Винс Флинн: Комбинаторът

Както винаги, най-важното бе да предвижда навреме ходовете на видимите и невидимите си врагове. Захир отдавна се беше заобиколил с предани до гроб хора. В най-близкото му обкръжение нямаше нито един човек, с когото да се познават от по-малко от десет години, и всичките бяха от неговото село. Бяха от неговото племе и в замяна на тяхната преданост той защитаваше семействата им. Никога не прекарваше повече от две нощи на едно и също място и въпреки новата си служба продължаваше да живее постарому. Една от причините бе, че имаше четири жени. Всичките се нуждаеха от внимание, но не беше само това. Той се ръководеше от една проверена истина: ако не успееха да го намерят, нямаше как да го убият. Нощите винаги бяха най-опасни. Тогава действаха наемните убийци на американците. Използваха преимуществата на оптичните си устройства, за да тормозят и убиват сънародниците му.

Захир от години не спеше нощем. Между полунощ и един час преди изгрев винаги беше буден. Това бе предпочитаното време за лов на американските кучета, затова той стоеше нащрек и в бойна готовност. После лягаше да поспи до обяд, а следобед и вечерта вършеше работата си.

Тази сутрин обаче беше различно. След няколко часа сън го събуди Памир, един от най-доверените му хора, за да му съобщи удивителна новина. По улиците се носел слух, че някой е отвлякъл един от най-страховитите американци. Господин Рикман беше много важен човек, направил мнозина от сънародниците на Захир изключително богати. За съжаление Рикман бе изхабил много време и пари в опити да го убие. На няколко пъти за малко да успее, но Захир винаги съумяваше да предвиди ходовете му. Сега, точно когато бе в позиция да получи от парите, които американецът толкова щедро раздаваше, някой го беше отвлякъл.

Цяла сутрин Захир не спираше да се ядосва, че не се е сетил първи за този план. С новото си влияние идеално можеше да проведе такава операция. Сега обаче, след като някой го беше изпреварил, трябваше да се нагоди към ситуацията. Ако бе научил нещо през последните трийсет години, то беше, че хаосът дава идеални възможности да се възползваш, особено ако си дързък и безжалостен.

В огледалото Захир видя да влиза Памир. Довереният му човек не носеше полицейска униформа. Той беше по-полезен, когато не се набиваше на очи.

— Какво научи?

Памир леко наклони глава и отговори:

— В къщата пристигнаха още американци. Тази сутрин са долетели от Кандахар и високият американец ги е закарал до квартирата.

— Хъбард ли?

— Да.

Захир изсумтя презрително. Местният представител на ЦРУ не можеше да се мери с него. Много лесно беше да го манипулираш.

— Сикълс там ли беше?

— Не.

Това изненада Захир. Със Сикълс беше приятно да се работи. Още повече че двамата с Рикман не се разбираха. Сикълс бе предупредил Захир да стои далеч от Рикман. Каза му, че с него няма да може да се разбере. Все пак Сикълс беше главният представител на ЦРУ в Кандахар.

— Тези нови американци… имаш ли представа кои са?

— Не — отвърна Памир, като поклати глава. — Бяха само шестима.

— Охрана?

— Три бронирани джипа: един нормален, един с картечница и един с гранатомет.

— Войници?

— Общо осем. Пазят в края на улицата.

Захир отново изсумтя. Нямаше да спрат полицейските коли. Той щеше да мине през тях. Обърна се към главния си заместник, Рашид:

— Готови ли са хората ни?

— Да.

— Добре. Всички по колите. Искам да демонстрирам сила.

— Ами аз какво да правя? — попита Памир.

— Продължавай да го търсиш и докладвай, щом научиш нещо важно.

Памир се поклони леко и излезе. Във външното помещение на кабинета си Захир със задоволство видя петнайсетина мъже, закопчаващи новите си бронирани жилетки и проверяващи оръжието си — всичко това осигурено от Съединените американски щати. „Какви глупаци!“ — помисли си Захир. През следващите няколко месеца американците щяха да получат няколко добри урока.

Група мъже с униформи на афганистанската полиция се опитваха да се доберат до къщата. Рап раздразнено погледна един мъж с мазна черна брада, който спореше с момчетата на ЦРУ. Брадата очевидно беше боядисана. Беше сложил толкова много боя, че приличаше на актьор от немите филми, играещ пират. Отстрани Хъбард измърмори:

— Това не е добре.

— Кой е този? — попита Рап.

— Командир Абдул Сирадж Захир. Началник на местната полиция.

— Какъв го играе?

— Допреди шест месеца беше бунтовник. Всъщност по-скоро престъпен бос. Изнудваше и отвличаше из целия район между Джелалабад и границата. Сега с новата програма за реинтеграция гениите от Кабул решиха, че той е най-подходящ да оглави местната полиция.