Винс Флин: Всичко е лично

Мич Рап погледна отражението си в прашното, напукано огледало и се запита дали е нормален. Не трепереше, дланите му не се потяха. Не се чувстваше неспокоен. Само се опитваше да прецени способностите си и шансовете си за успех. Той отново премисли плана от началото до края и отново стигна до заключението, че има голяма вероятност да го пребият жестоко, да го изтезават и може би да го убият, но не можеше да се откаже — и това пак го връщаше към въпроса за душевното му здраве. Какъв човек би избрал доброволно такова нещо? Рап помисли над това известно време, после реши, че някой друг трябва да даде отговор на въпроса.

Въпреки че очевидно всички други бяха решили да стоят със скръстени ръце, Рап не беше такъв човек. Двама негови колеги бяха похитени на улицата в Бейрут от членове на една гадна малка групировка, наричаща себе си „Ислямски джихад“. Това бе клон на „Хизбула“, специализирал се в отвличания, изтезания и самоубийствени атентати. Джихадистите несъмнено вече бяха започнали разпита на новите си пленници. Щяха да подложат двамата мъже на нечовешки изтезания и постепенно да обелват като люспи от лук защитите им, докато получат онова, което искат.

Такава беше жестоката истина и ако колегите му се самозалъгваха с нещо друго, значи съзнателно или не вече бяха взели решение, удобно за тях, но не и за пленниците. След като цял ден гледа как хората, които твърдяха, че ще овладеят положението, бездействат, Рап реши да вземе нещата в свои ръце. Бюрократите във Вашингтон можеха да не правят нищо, но той нямаше такова намерение. Беше хвърлил твърде много труд, за да позволи да бъде разкрит, пък и продължаваше да държи на честта и войнишката солидарност. С тези момчета бе минал през огън и вода. Единият го уважаваше, възхищаваше му се и го харесваше. Другият го уважаваше, възхищаваше му се и го мразеше. Желанието да направи нещо — всичко — за да ги спаси, бе непреодолимо. Типовете във Вашингтон можеха с лека ръка да отпишат двама непознати оперативни служители като част от неизбежните жертви по време на война, но при хората, които лежаха в окопите, проблемът беше малко по-личен. Воините не обичат да оставят другарите си да умират в ръцете на врага, защото знаят, че един ден и те могат да се окажат в такова положение и тогава със сигурност ще се надяват родината им да стори всичко, което е по силите й, за да ги измъкне.

Рап се вгледа в прорязаното си от пукнатини отражение; буйната, рошава черна коса и брада, загорялата и тъмна кожа и очите, толкова тъмни, че бяха почти черни. Можеше да се разхожда между враговете, без да предизвика никакви подозрения, но това щеше да се промени, ако не направеше нещо. Той се замисли за обучението си и за всичко, което бе жертвал. Целият му план щеше да се провали, а това щеше да сложи край и на полевата му кариера. Щяха да го пратят зад някое бюро във Вашингтон. През следващите двайсет и пет години всяка сутрин щеше да става и всяка вечер да си ляга с мисълта, че е трябвало да направи нещо каквото и да било. Освен това, докато беше жив, нямаше да престане да се упреква за малодушието си. При тази мисъл Рап потрепери. Може би наистина бе малко луд, но беше чел достатъчно гръцки трагедии, за да съзнава, че живот, изпълнен с такива терзания, ще го заведе в лудницата. „Не — помисли си. — Предпочитам да умра като войник.“

Той кимна сам на себе си, пое си дълбоко въздух и отиде при прозореца. Дръпна леко завесата и погледна към улицата. Двете момчета от „Ислямски джихад“ още стояха на другия тротоар и следяха. Рап пусна в квартала слух за мнимите си намерения и те се появиха само час, след като бе пъхнал седем стодоларови банкноти в алчната ръка на един местен търговец. Обмисли възможността да убие единия терорист и да разпита другия, но знаеше, че новината ще се разпространи толкова бързо, че колегите му ще бъдат убити или преместени, преди успее да действа въз основа на събраната информация. Той поклати глава. Това беше. Имаше само един начин и повече не можеше да отлага.

Бързо надраска бележка и я остави на малкото бюро в ъгъла. Взе слънчевите си очила, картата и голяма пачка банкноти и тръгна. Асансьорът беше повреден, затова слезе по стълбите. Новият служител на рецепцията изглеждаше адски уплашен, което означаваше, че някой вече е говорил с него. Рап излезе от главния вход на напечената от слънцето улица и постави картата над очите си, за да се огледа. Престори се, че не забелязва двамата терористи. Забоде нос в картата, зави надясно и тръгна на изток.