Винс Флин - Всичко е лично

— Мисля, че за да ни спестиш главоболията, просто трябва да се качиш обратно в колата и да го върнеш там, където си го намерила.

Тя се изненада от обидата, която изпита в този момент. Повече от година работеше над този проект. Анализите и интуицията й подсказваха, че Рап е точният човек. Сега Стан се опитваше да я изгони като абсолютна дилетантка, която изобщо не разбира какво искат да постигнат. Тя бавно се качи на верандата и застана срещу него.

Ветеранът отстъпи леко назад, очевидно смутен от това внезапно противопоставяне с човек, на когото не смееше да посегне.

— Имам много работа да върша, Айрини, затова колкото по-скоро си тръгнете, толкова по-добре.

Кенеди се наежи и попита настойчиво:

— Чичо Стан, някога показвала ли съм неуважение към теб?

— Не това е проблемът…

— Точно това е проблемът. Какво съм направила, че да заслужа това пренебрежително отношение?

Кенеди се приближи с още няколко сантиметра. Хърли започна нервно да потропва с крак. Намръщи се:

— Много добре знаеш колко те ценя.

— Защо тогава се държиш, сякаш съм още ученичка?

— Не те смятам за некомпетентна.

— Само мислиш, че трябва да си правя анализите, а да оставя набирането на нови агенти и обучението на теб.

Хърли се покашля:

— Правилно си разбрала.

Кенеди постави ръце на кръста и вирна брадичката си.

— Свали си очилата за малко, ако обичаш.

Това искане го стресна.

— Защо?

— Защото знам слабото ти място и искам да гледам мекушавите ти очи, докато ти казвам онова, което някой трябваше да ти каже още преди години.

Хърли се усмихна леко и махна пренебрежително, но тя настоя. Накрая той неохотно свали очилата си.

— Аз страшно те уважавам — започна Кенеди. — Бих ти поверила живота си повече, отколкото на когото и да е друг на този свят. Ти без съмнение си най-способният човек, който може да подготви тези агенти… Но има един проблем.

— Какъв?

— Прекалено си късоглед.

— Нима?

— Да. Не съм убедена, че разбираш какъв човек търсим.

Хърли изсумтя, сякаш идеята беше нелепа.

— Точно така е и ти си прекалено голям инат, за да го признаеш.

— Да не би да си мислиш, че Специалната оперативна група се е появила за един ден? Кой мислиш, че е обучил всички тези мъже? Кой мислиш, че ги е подбрал? Кой мислиш, че ги е превърнал в безотказните машини за убиване, каквито са сега.

— Ти си го направил и знаеш, че в случая не става дума за това. Отнася се за третата ни цел.

Той се намръщи. Кенеди знаеше точно къде да го удари. Хърли се почуди дали Стансфийлд не я е подготвил.

— Да не мислиш, че тая работа е лесна? Искаш ли ти да поемеш ръководството на цялата операция?

Кенеди се усмихна изненадано:

— Знаеш ли, ти си корав мъж, но си удивително елементарен. Говориш като онези самонадеяни глупаци в Ленгли, които управляват отделите си с методите на дребни диктатори от Третия свят.

Думите й му подействаха като удар под кръста. Хърли се вцепени.

— Създал си култ към собствената си личност — продължи тя. — Всеки обучен от теб агент е като твое копие преди двайсет-трийсет години.

— Какво лошо има в това?

— Нищо, ако говорим за първите ни две цели. — Кенеди вдигна пръст. — Да обучим агенти, умеещи и готови да използват нестандартни методи, ако се наложи, и… — вдигна втори пръст — … да създадем мобилен отряд за бързо реагиране. Но що се отнася за третата ни цел… — поклати глава — … все още сме на стартовата линия.

На Хърли това заключение не му хареса, но той не беше инатлив глупак. Знаеше каква задача са му поставили и си даваше сметка, че засега не е успял да постигне никакъв напредък по най-деликатната от трите програми. Въпреки това нямаше навика да се предава лесно.

— Мога да науча всекиго да убива. Това е елементарно. Насочваш оръжието, дръпваш спусъка и ако приемем, че умееш да се целиш… бум! , парче олово пронизва тялото на жертвата, поразява жизненоважни органи и готово. Ако човек има малко повече кураж, мога да го науча как да забие нож в гърдите на врага и да пукне сърцето му като балон. По дяволите… мога да ти покажа хиляди начини да изпратиш някого на оня свят. Мога да те уча на бойни изкуства до припадък…

— Обаче? — попита тя, за да го подтикне към онова, което знаеше, че ще каже.

— Да превърнеш някого в онова, което ние търсим… — Той замълча за момент и поклати глава. — Никак не е лесно.

Кенеди въздъхна. Това беше моментът, който чакаше. Докосна ръката на Хърли и изрече: