Винс Флин: В случай на опасност

Майк Неш тревожно погледна часовника си, после отново се втренчи в двата плоски монитора. Двамата затворници спяха дълбоко. Ако всичко вървеше по плана, сънят им нямаше да трае дълго. Преди седмица ги бяха заловили при рутинна патрулна обиколка. Тогава младите войници още нямаха представа на кого са попаднали. Разбраха по-късно, при това случайно. Командването на военновъздушната база „Баграм“ в Афганистан веднага отдели двамата мъже от другите триста деветдесет и шест пленени врагове и предупреди Вашингтон.

Неш беше един от първите уведомени. Специалният телефон зазвъня в 2:23 през нощта миналата неделя. Дежурният в Националния антитерористичен център му съобщи новината. Неш му благодари, затвори и заразмишлява дали да остане в леглото, или веднага да тръгне към службата. Залавянето на двама усилено издирвани престъпници беше вълнуващ успех, но той от личен опит знаеше, че сега много хора ще се борят със зъби и нокти кой да си припише заслугата. Неш наскоро се беше върнал от Лондон и сега се нуждаеше много повече от сън, отколкото от професионално признание.

Нямаше и минута, телефонът отново зазвъня. Този път беше големият шеф, Айрини Кенеди, директорката на ЦРУ. Неш слуша около половин минута, без да продума, сетне измърмори:

— Ще се заема.

Целуна жена си, стана от леглото, навлече удобни дрехи, провери всяко от четирите си деца, грабна чантата си, винаги готова за пътуване, остави бележка на кафеварката и излезе. При тази негова работа близките му едва ли щяха да се изненадат, когато се събудят и установят, че го няма.

Двайсет минути по-късно стъпи на частната самолетна писта и се качи в готовия за излитане „Гълфстрийм V“. Щом се вдигна във въздуха, Неш се замисли за двамата пленници. Не беше необходимо да чете досиетата им. Знаеше ги наизуст. Беше ги сглобявал с години, всеки път когато получаваше нови сведения. Това бе една от дарбите на Майк Неш. Все едно дали ставаше дума за бейзболни резултати или за най-известните терористи в света — щом прочетеше нещо, той го запомняше. Започна да обмисля стратегията си за разпита. Воден колкото от логиката, толкова и от интуицията си, измисляше капани и предвиждаше лъжите им. Може би седмици щяха да минат, преди да се пречупят, но щяха да проговорят. Винаги проговаряха.

По някое време над източната част на Атлантическия океан се получи първото закодирано съобщение, че има проблем. Докато летеше на петнайсет хиляди метра над морското равнище, от трескавата размяна на послания с Ленгли Неш научи за разиграваща се драма. Трима сенатори, които били на посещение в базата, дочули за залавянето и поискали да видят двамата пленници. Командирът на базата от глупост или в стремежа си да се хареса на хора, които биха могли да помогнат за израстването му в кариерата, се съгласил.

Ако трябваше да посочи тримата политици, които най-много мрази, двама от тези „почетни“ посетители на базата щяха да са сред тях, а третият сигурно щеше да е в челната десетка. Като председатели на комисиите по правосъдието, въоръжените сили и разузнаването към Сената те бяха влиятелна групичка. По стечение на обстоятелствата и тримата мразеха ЦРУ. След едночасовата им среща със затворниците сенаторите ясно намекнали на командира на базата, че главата му може да хвръкне. Председателката на правосъдната комисия стигнала по-далеч, като заявила, че ако не спазва Женевската конвенция, тя лично ще го изправи пред Сената да отговаря за престъпленията си пред целия американски народ.

Фактът, че единият от пленниците е спечелил нашивките си в армията на талибаните, като взривил строено с помощта на коалицията училище с афганистански деца вътре, явно нямаше значение за храбрата сенаторка. Не я интересуваше и че организацията им не е подписала Женевската конвенция. Очевидно жената имаше други приоритети. Да се отнасяш с разбиране, съчувствие и уважение към фанатични, коравосърдечни садисти изглеждаше много благородно на теория, но на практика беше добър начин да загубиш войната.