Винс Флин: В случай на опасност

Карим не познаваше Сиудад дел Есте и не би избрал този град за своя база, но когато Айман ал-Зауахири го предложи, той веднага осъзна, че това ще е мястото. Вторият човек в „Ал Кайда“ рядко обсъждаше чужди предложения. Всички, които бяха достатъчно самонадеяни или глупави, за да спорят с него, вече ги нямаше. Затова, когато Зауахири предложи далечния южноамерикански град, Карим просто кимна и започна да обмисля как да изпълни задачата. Той първи пристигна на мястото и след като един ден броди из мръсните улици, реши с риск да си навлече гнева на Зауахири да премести хората си.

Сиудад дел Есте беше свърталище на наркодилъри, сутеньори, търговци на оръжие и гангстери. Търговията с фалшиви пари и имитации на маркови стоки процъфтяваше. Казината бяха повече от храмовете. Хора, укриващи данъци, изнасилвачи, педофили и убийци — всички бягаха от дългата ръка на закона в Сиудад дел Есте. С идеално разположение — на тройната граница между Парагвай, Бразилия и Аржентина — в града цареше беззаконие. Постоянно борещите се властници, гъстата джунгла и мътните води на река Парана създаваха идеални условия за образуване на отровна смес от всякаква престъпност.

Зауахири дори му беше казал, че Сиудад дел Есте ще му хареса. Щял да му напомни за Пешавар, пакистанският град, който бе основен снабдителен център в борбата им да прогонят неверниците от родните си земи. Само че единственото общо между двете места бяха наркотиците, оръжията и мизерията. Иначе едва ли можеха да бъдат по-различни. Пешавар беше град в състояние на война. Град с много разногласия и кланове, но с единна цел. Град на една религиозна мисия.

Сиудад дел Есте беше място, низвергнато от Бога. Китайци, мексиканци, колумбийци, сирийци, ливанци, палестинци, отрепки от Европа, руски мафиоти и всякаква друга паплач бродеха по улиците и всеки се бореше за себе си. Нямаше висша цел, нямаше никакви задръжки. Дори само с липсата на законност градът щеше да привлече вниманието на американците.

Карим преценяваше, че ЦРУ лесно може да проникне в различните престъпни групировки. Представяше си как разузнавателната му машина пуска пипала във всяко кътче на близо двестахилядния град. С неизчерпаемите си запаси от пари и съвременните си технически средства американците лесно щяха да открият какво става. Само след седмица той и хората му щяха да бъдат снимани, а до месец щяха да започнат да изчезват. Точно както другите групи, които бяха изпратили. Ако американците, британците и французите не се бояха да отвличат бойните му другари от улиците на големите европейски градове, какво щеше да им попречи да го направят на това престъпно място?

Карим прекара два дни в търсене на решение и ненадейно се натъкна на нещо, което можеше да свърши работа. Срещна търговец на оръжие, ливанец, който бил обвинен за убийството на министър-председателя Рафик Харири. След като две години се беше крил, най-после го бяха оправдали, несъмнено благодарение на солидните суми, които беше дал на подходящи хора. Сега смяташе да се завърне в родния Ливан. Човекът притежаваше парче земя на уединено място и искаше да го продаде. Шепнешком и със съзаклятническа усмивка обясни на Карим, че това е идеално място за човек, който иска да стои далеч от града.

Наистина беше така. Хилядадекаровият парцел беше заобиколен отвсякъде с джунгла и достъпен само с хеликоптер или пеша. Най-близкото шосе беше на около петнайсет километра, но по пътеката изглеждаше, сякаш е на сто. Сградите бяха от бетонни панели, ръждясали покриви и мрежи против комари и разположени по краищата на оголеното място. За осветлението имаше дизелов генератор. При тази липса на други възможности Карим сметна, че мястото е идеално. Споразумяха се за петдесет хиляди долара и той преведе парите в сметката на ливанеца. Хората му вече бяха пристигнали; пренесоха се в лагера и сериозното обучение започна.

Това беше преди около шест месеца и за сравнително краткото време бяха напреднали много. Карим не скри задоволството си, когато Фарид сглоби бомбата. Разбира се, той винаги беше първи. Карим погледна часовника си. До неотдавна за сглобяването им беше нужен близо час. Целта бе да го правят за по-малко от десет минути. Бяха минали девет и времето изтичаше. Още двама свършиха секунди преди крайния срок. Захария не се вмести.

Единственият египтянин в групата остави инструментите и се усмихна глуповато:

— Чичо ми много ще се разочарова.

Две от момчетата се изкискаха. Карим не виждаше нищо смешно. Трябваше да тръгнат след броени дни, а заради този кретен още не бяха готови. Вече близо шест месеца Карим не им даваше почивка, искаше да ги направи елитни войници. Поне с четирима беше успял. Двама други също се справяха, но трябваше да ги държи под око. Единият беше абсолютен некадърник и само им пречеше.