Винс Флин: В случай на опасност

Едно от най-трудните неща в работата на Неш беше да се разправя с твърдоглавите политици, на които бе подчинен. През първите месеци след атаките в Ню Йорк и Вашингтон същите тези сенатори призоваваха за действие. В неофициални разговори изразяваха загриженост, че ЦРУ не действа достатъчно твърдо в разпитите. Настояваха да се прилагат драстични мерки и уверяваха началниците в Ленгли, че ще ги подкрепят. Неш си спомни баснята за скорпиона, който обещал на жабата, че няма да я ужили, ако го пренесе на другия бряг. Бяха стигнали до средата на реката и точно както в баснята инстинктите се бяха задействали, жилото бе готово за нападение и имаше опасност всички да се удавят.

Той погледна двамата пленници, които спокойно спяха в топлите, чисти легла. На левия монитор беше Абу Хагани, висш талибански офицер, ръководещ самоубийствените акции в Афганистан. Според оценките при атентати, организирани от него, бяха загинали над три хиляди цивилни и четирийсет и трима войници. Беше известен с това, че умишлено избира за жертви жени и деца, за да уплаши сънародниците си и да ги откаже да помагат на коалиционните сили. Вторият затворник, Мохамад ал-Хак, беше талибанската свръзка с „Ал Кайда“ и един от най-доверените хора на молла Омар. Макар че Неш се наслаждаваше на мисълта как ще изтезава Хагани, интересът му към Ал-Хак беше по-голям. Този човек беше пряката връзка между „Ал Кайда“ и талибаните. Тайните, които пазеше, бяха неоценими.

През първите три дни агентът от ЦРУ имаше право да прекарва най-много по четири часа дневно с всеки от заловените. Всичко се следеше строго и се записваше. Забранени бяха поставянето в мъчителни пози и лишаването от сън, пускането на силна музика и крясъците, удрянето, промяната на режима на хранене и температурата в килиите. Дори устните заплахи с физическо насилие трябваше да бъдат одобрени от Вашингтон.

В сряда свърши рано с Ал-Хак, като му каза, че е говорил с генерал Абдул Рашид Достум. Бившият командир на Северния алианс и водач на узбекската общност беше известен с омразата си към талибаните. Неш заплаши Ал-Хак, че е уредил на другата сутрин да го изпратят при Достум. Затворникът едва не напълни гащите от страх, че ще попадне в ръцете на човек, не по-малко жесток от него и хората му. Страхът в очите му беше очевиден. Неш внимателно наблюдаваше как затворникът се опитва да избегне този кошмар. Агентът от ЦРУ бе поставял стотици пленници в такава ситуация. Отначало винаги свеждаха очи, после бързо започваха да шарят с поглед наляво-надясно, трескаво опитвайки се да измислят как да спасят кожите. Той искаше просто да проговорят. По-късно щеше да отсява лъжите.

За съжаление, точно когато Ал-Хак щеше да проговори, в стаята влезе един офицер и прекъсна разпита. Извикаха го на телефона. Юристите от Министерството на правосъдието го предупредиха, че е отишъл твърде далеч. Тази случка даде начало на истинска престрелка между ЦРУ, Белия дом, Министерството на правосъдието и сенатор Барбара Лонсдейл, председателката на правосъдната комисия. Докато юристите спореха, агентът започна да търси начин да заобиколи стената, вместо да я прескача. Телефонира на Мич Рап.

Неш погледна часовника си. Тъкмо минаваше полунощ. Рап и неговата тежка артилерия трябваше да се появят всяка минута. Сънят на двамата сладко спящи убийци скоро щеше да бъде грубо прекъснат. Те бяха хранени по три пъти на ден, имаха легла, по-удобни от онова, на което спеше Неш, молитвени килимчета, луксозни томчета с Корана, душ с топла вода. Самоувереността им растеше с всеки изминал ден и знаеха, че никой няма да ги изтезава. Това измамно чувство за сигурност щеше да изчезне по много истински и вероятно насилствен начин.

Мъжът крачеше бавно из стаята с ръце, здраво стиснати зад гърба. С нарастващо безпокойство наблюдаваше седмината, седнали около грубата дървена маса. Вече шест месеца, откакто бяха тръгнали от Пакистан, а още не бяха готови. Бяха близо до целта, но не достатъчно. Най-малката грешка можеше да причини катастрофа, както се беше случило на други преди тях.

Карим Нур-ад-Дин се замисли за пътуването и усилията, които бе положил да сформира тази елитна група. Заедно бяха отишли в Пешавар, бяха получили оръжията си, бяха отрязали косите и обръснали брадите си, бяха се снимали за паспортите. Седмица по-късно всеки получи комплект безупречни фалшиви документи, две кредитни карти и самолетни билети. Някои пътуваха през Африка, други — през Югоизточна Азия. Никой обаче не мина през Европа, Австралия или Съединените щати. Бяха недосегаеми. След две седмица отново се събраха — в един от най-порочните и престъпни градове на света.