Винс Флин: В случай на опасност

— Генерал Достум, благодаря, че дойдохте.

Малко над метър и седемдесет, генералът беше с една глава по-нисък от Неш и Рап. Най-забележителната му черта бе резкият контраст между черната брада и късо подстриганата му прошарена коса. Бившият генерал от Северния алианс отблъсна ръката на Неш и го прегърна топло. Изсмя се и каза на развален английски:

— Готов съм на всичко за теб, Майк.

Неш беше първият американец, който се срещна с Достум след убийството на главнокомандващия на Северния алианс Ахмад Шах Масуд. Той бе проправил пътя за изпращането на Пета специална група от Американската армия и решителната офанзива, с която талибаните бяха изтласкани от Севера. Достум можеше да е безскрупулен главорез и един от главните афганистански износители на опиум, но също така бе много предан на онези, които му бяха помогнали да освободи родната си земя от талибаните и „Ал Кайда“.

Неш го погледна изпитателно:

— Дори така да си навлечете неприятности с американските военни?

— Вашите военни си имат много по-важни занимания. Най-разумно е да изпращат всичките си пленници на мен.

— Нямаше ли да е чудесно?

Рап погледна часовника си и отбеляза:

— Генерале, нямаме време. За да няма проблеми, трябва да сме свършили и да сме се махнали до шест-нула-нула. Това означава, че имаме пет часа и половина. — Обърна се към Неш: — Искаш ли да уточниш нещо, преди да започнем?

Неш много беше мислил за най-добрия начин да използват времето. Беше решил Достум да се заеме с Ал-Хак, а Рап да разпита Хагани. Вече бяха използвали тази стратегия, но понеже и Рап участваше, той се почувства длъжен да напомни:

— Не забравяйте, никакви белези.

— Как очакваш да го накарам да проговори? — възнегодува Мич.

— Използвай въображението си.

— Не може ли просто да го прострелям в коленете?

Генерал Достум закима ентусиазирано на това предложение. Това още повече смути Неш.

— Не, никакви белези — настоя той.

Рап се усмихна:

— Не се бой, донесъл съм нещо специално. — Погледна един от хората си. — Маркъс, нали носиш плъховете?

Карим се беше сражавал срещу американците в Афганистан и лично бе наблюдавал уменията им. Съмишлениците му най-често твърдяха, че впечатляващият брой жертви от тяхна страна се дължи единствено на факта, че американците владеят небето, но Карим знаеше, че не е съвсем така. Той се беше срещал с отрядите за терминиране — самостоятелни единици, които проникваха в тила на врага и всяваха хаос. Само месец след като го изпратиха в района, получиха информация, че американски хеликоптер е стоварил седем души на един близък връх.

Малко след полунощ командирът на Карим нареди масирано нападение на позицията. Изпратиха близо двеста души. Два взвода от по около трийсет войници тръгнаха към върха, докато останалите чакаха в резерва. Първата група нападна от изток, втората — от запад. Предните войници от двата отряда стигнаха на десетина метра от върха и тогава всичко се обърка. Американците бяха недосегаеми на високата, укрепена позиция. Само петима бойци на исляма се върнаха от планината без наранявания. Ранените бяха оставени да викат за помощ в студа.

Некадърният командир веднага заповяда второ нападение и откриване на огън с минохвъргачките. Бързо научиха, че при американците има и снайперист. Всичките шестима артилеристи, обслужващи минохвъргачките, бяха убити секунди след като изстреляха първите снаряди. Още една вълна от шейсет души тръгна към върха, този път стреляйки в движение. Два часа по-късно шепа бойци докуцукаха обратно, като се кълняха, че рейнджърите са се окопали на върха. Командирът не искаше да слуша. Обърна се към Карим и му заповяда да вземе своите трийсет и осем саудитци и да нападне вражеската позиция.

Карим смяташе онази нощ за преломен момент в живота си. Той разбираше ситуацията както от тактическа, така и от психологическа гледна точка. Командирът беше талибан и владееше района преди стоварването на американците. Ако се разчуеше, че не може да разкара седем вражески войници от задния си двор, унижението щеше да е огромно. Този човек предпочиташе да загуби двеста добри бойци, отколкото да се изложи.

Тази нощ в планината Карим изпита невероятно спокойствие. Не си даде труд да спори с командира. Знаеше, че ако откаже, ще бъде заклеймен като страхливец и ще го изпратят обратно в Саудитска Арабия да изживее в унижение остатъка от живота си. Ако поведе хората си към върха, вероятно щеше да загине заедно с мнозина от тях. При този ограничен избор предпочете най-простото и ясно решение. Извади пистолета си, застреля командира в главата и пое командването. Изпрати хора да повикат подкрепления и още артилерия и накара да евакуират ранените. В сумрака преди разсъмване, точно когато войниците му се занимаваха с единственото им оръдие, Карим чу монотонното бучене на хеликоптер, опитващ се да остане на едно място в разредения високопланински въздух. Той грабна мощния си бинокъл и го насочи към върха. Сърцето му се сви, когато видя как седемте американци се качват в летящото чудовище и изчезват зад хребета.