Винс Флинн - Списъкът на обречените

— Какъв глупак. С мен щяха да видят голям зор.

Завиха на следващата пресечка.

— Много ли съм загазил? — попита Рап.

— Не знам. И аз се питах същото. Но си мисля, че не е лошо на първо време да се затаиш на дъното.

— Да… вероятно си прав.

— Къде да те закарам?

— След две пресечки има станция на метрото. Остави ме там.

Хърли кимна.

— Не бях честен с теб — каза той. — Извини ме. — Колата спря до тротоара. — Обади ми се след пет седмици. Ще се опитам да изгладя нещата.

Рап подаде на Хърли досието му.

— Благодаря ти.

— Пази се.

— Ти също. — Мич слезе от колата и добави: — Четирима мъртви лоши. Денят не беше лош.

— Дори бих казал, доста добър.

— Късмет.

— И на теб, хлапе.

Рап затвори вратата и изпрати с поглед колата, докато тя не се скри от погледа му. Чувството на самота беше някак странно за него. За първи път от две години нямаше на кого да докладва, нито къде да замине в близко бъдеще. Щеше да вземе влака, оттам самолета и щеше да изчезне за няколко месеца. Да види какво е да водиш нормален начин на живот. Рап се смеси с тълпата и заедно с другите хора слезе в станцията на метрото. Когато стигна до платформата, вече беше стигнал до извода, че колкото и да му се иска, няма да се получи така. Той щеше да се върне при тях, ако и те го искаха. Не беше като нормалните хора и никога нямаше да бъде. Те го бяха променили завинаги.