Винс Флинн - Списъкът на обречените

В действителност Фурние не искаше да има прекалено много очи и уши. Една значителна сума пари в брой щеше да смени собственика си и в зависимост от изхода на срещата можеше да се изкуши да се качи в колата си и да замине направо за Швейцария.

Двамата с Кук минаха през фоайето и оттам към асансьорите. И тук неколцина души ги зазяпаха, а един се опита да ги заговори, но Фурние гледаше право напред и мълчаливо си проправи път. За щастие средният асансьор беше свободен и не се наложи да чакат. Той натисна бутона и за по-малко от минута се озоваха на най-горния шести етаж на хотела. В другия край на коридора пред вратата на най-скъпия апартамент на пост стоеше бодигардът на Макс.

— Здравей, Омар — провикна се отдалеч Фурние. — Извинявай, че закъсняхме.

Омар не се усмихна. Само пристъпи напред и на много развален френски им нареди да си разтворят саката.

— Винаги ли трябва да го правим, Омар? В края на краищата, това е моята страна.

— Такива са правилата.

След като ги претърси и се увери, че не са въоръжени, Омар извади ключ и отвори вратата. Фурние влезе първи, Кук след него. Те отидоха в хола, където на един от диваните се беше излегнал Макс Вега.

— Макс — поздрави го ентусиазирано Фурние. — Радвам се да те видя.

— Да — отвърна Макс, намигна и кимна към телевизора. — Виждам, че си имал доста тежък ден.

Французинът само изсумтя.

— В този бизнес, Макс, съм имал и по-тежки времена.

— Сигурен съм. — Макс се обърна към Кук и протегна ръка за поздрав. — Отдавна исках да се запозная с вас.

— Аз също — отвърна той.

— Моля, седнете. Какво да ви поръчам за пиене?

— Благодаря, нищо — отговори Фурние и за двамата. — Току-що обядвахме, а и нямаме много време. — Той седна на единия от големите дивани, Кук се настани до него.

— Разбирам. — Макс се разположи срещу тях. — Значи искате да минем направо към бизнеса.

— Няма да е лошо. Както знаеш, благодарение на приятеля ти Самир сега трябва да се занимавам с куп други проблеми.

Кук забеляза мъжа с превързано лице чак сега. Усмихна му се, но реакцията на Самир не беше толкова любезна.

— Къде е Рафик? — попита Фурние.

— Ще те зарадвам с новината, че подготвя самолета. Щом приключим с нашия бизнес, ще напуснем страната.

— Наистина съм много доволен да го чуя. Благодаря ти.

— Така… — Макс се обърна към Кук: — Вие имате нещо за мен.

— Да, но първо искам да видя парите.

— Разбира се. — Макс погледна назад. — Самир, донеси парите.

— Предполагам, моите ще бъдат преведени съгласно инструкциите ми, както обикновено — каза Фурние.

— Разбира се. Ще се обадя на секретарката ми и тя ще уреди всичко.

— Добре.

Самир се върна с голямо куфарче и го постави на масата между двата дивана. Отвори го и показа на Кук парите.

— Един милион долара и още един милион в сметка в швейцарска банка — каза Макс. — Сега искам информацията, която ми обещахте.

Кук се усмихна и извади от сакото си сгънат плик.

— Името му е Мич Рап. Вътре има негова фотография, известни адреси. Майка му е неизлечимо болна и не й остава много да живее, но има брат, който може да бъде използван за натиск над него.

Рап и Хърли бяха паркирали на четири пресечки от хотел „Балзак“. Хърли седеше зад волана, а Мич — на седалката до него. Рап много пъти беше ставал свидетел на споровете между Хърли и Кенеди, но никога досега не ги беше виждал така открито да повишават тон на Стансфийлд. И по-странното беше, че за първи път бяха на едно мнение. Шефът искаше да дойде с тях в хотел „Балзак“, но Хърли заплаши да си подаде оставката, ако шефът му само си подаде носа извън комплекса на посолството. Предстоеше им да извършат обикновено наблюдение, но не беше изключено да се стигне до нещо много по-сложно и опасно. Стансфийлд не можеше да рискува живота си така лекомислено. Достатъчно лошо беше, че проклетият заместник-директор на Централното разузнаване предаваше страната си. Сега само оставаше и заместник-директорът по операциите да бъде арестуван от полицията. Стансфийлд накрая отстъпи и разреши Рап и Хърли да тръгнат без него.

Двамата бяха облечени в костюми с вратовръзки. Рап носеше в себе си нов паспорт и кредитна карта, както и служебното удостоверение и пистолета, които беше взел от ранения агент от ДЖСЕ. Също така си беше сложил сини контактни лещи и фалшива брадичка катинарче, за да наподоби външния вид на агента. Ако някой се вгледаше внимателно, щеше да установи, че Рап не е човекът от снимката в служебното удостоверение. Но той нямаше да даде на никого възможност да се вгледа по-внимателно.