Винс Флинн - Списъкът на обречените

— Ще разбереш, като пристигнем.

Двамата се умълчаха и след известно време Стансфийлд написа: „Трябва да убедиш Мич да говори с мен“.

— Не мога да го накарам да говори дори с мен.

Той само многозначително потупа с химикала върху вече написаното.

— Знам. Мъча се да измисля как да го убедя, но в момента ни няма голямо доверие.

— Ще трябва да ни има, Айрини. Иначе няма да имам избор.

Той имаше предвид, че ще трябва да нареди да го елиминират. Кенеди и преди беше виждала подобни случаи. Щяха да съставят досие, да определят цена и да се свържат с обичайните заподозрени. Някои щатни служители на Лангли също щяха да бъдат задействани в операцията, но обикновено с този тип „мокри“ поръчки се занимаваха нещатни наемници. Рап беше добър. Вероятно щеше да се държи година-две, може би и по-дълго, ако си направеше пластична операция. Дори имаше голяма вероятност да се разправи с първите един-двама убийци, изпратени за главата му. Тя си припомни какво й беше казал доктор Люис само преди няколко дни: „Ако се стигне дотам, че да се наложи той да бъде неутрализиран, по-добре не се проваляйте. Защото ако оцелее, ще избие всички ни до един“.

При тази мисъл я полазиха тръпки. Ами ако тя вече беше изгубила контрола над Рап? Ако Виктор казваше истината? Кенеди отказваше да го повярва. Тя знаеше най-добре от всички, че подобно нещо не е възможно. Рап не беше като другите коравосърдечни главорези на Хърли. Тя се нуждаеше от време и трябваше да убеди Стансфийлд да й го даде. Люис можеше да й помогне по-късно. Кенеди погледна своя наставник в очите и каза:

— Искам да ви помоля да поговорите с нашия психолог тази сутрин. Той има наблюдения, за които трябва да го изслушате.

— Относно какво?

— Относно кого. — Кенеди взе химикала и написа името на Виктор.

— Добре — отвърна Стансфийлд.

Досещаше се каква е работата. Неговите двама най-близки помощници щяха да застанат в защита на най-добрите си кадри. Той не биваше да позволява да се стига дотук. Прекалено силна беше враждата между Рап и Брамбъл. Още в началото трябваше да се освободи от единия и въпреки че засега доказателствата и информацията бяха в подкрепа на вината на Рап, смяташе да се отърве от Брамбъл. Той обаче беше човек на Стан, а Стан винаги получаваше това, което искаше. За съжаление това, което сега искаше Стан, беше смъртта на Рап.

Стансфийлд протегна краката си и се облегна на вратата. В никакъв случай не биваше да показва пристрастията си. Рап беше много по-цивилизован. Брамбъл беше недодялан, тъп и жесток, но имаше своята мотивация. Ако Рап не дойдеше при него доброволно и не му разкажеше какво в действителност е станало, Стансфийлд щеше да бъде оставен само с една възможност. Щеше да бъде принуден да нареди екзекуцията на може би най-добрия си оперативен офицер.

Стрелата на крана застана на позиция и прикрепеният към нея кабел с мощен магнит се спусна надолу и спря на около метър от микробуса. Магнитът беше включен и покривът на микробуса се залепи за ръждивия стоманен диск. Операторът усили мощността и предницата, която беше по-тежка заради двигателя вътре, също се надигна. Когато покривът плътно прилепна към долната повърхност на магнита, големият дизелов двигател на крана изръмжа и изпусна кълба черен дим, след което дебелият стоманен кабел, стенейки, повдигна микробуса на около седем метра над земята и стрелата на крана се завъртя към големия компактор за мачкане на коли.

Брамбъл гледаше как микробусът е спуснат грубо между трите метални стени на машината. Магнитът се изключи и кранът се отдалечи. Стоманените челюсти увиснаха отгоре и мачкането на микробуса започна. Първо отгоре надолу, после отстрани. Металните преси се свиваха и отпускаха в продължение на няколко минути. Когато накрая микробусът беше направен на куб метър и двайсет на метър и двайсет, Брамбъл забеляза червена течност в долната част на куба. Можеше да се очаква. Труповете бяха два. Третият, този на Борнман, беше изпаднал при преследването.

Мъжът до Брамбъл вдигна ръка и каза нещо на грубия си роден сръбски език. Брамбъл не разбираше нито дума от славянските езици, но не му и беше необходимо. Те се бяха договорили, а мъжът искаше да му платят. Той вече беше преброил парите, двайсет и пет хиляди долара аванс и още двайсет и пет хиляди, когато свършеха. В замяна сърбинът щеше да му даде едно очукано рено с две врати, с което Брамбъл щеше да се върне в Париж.