Винс Флинн - Списъкът на обречените

Брамбъл отиде право в автоморгата, която се намираше на малко повече от час път от Париж. Задницата на микробуса беше надупчена от куршуми, а и той не знаеше дали описанието на колата е дадено на полицията. Затова реши да слезе от пътя колкото се може по-скоро. Имаше обаче два проблема. Автоморгата беше затворена, а на всичкото отгоре той караше отзад два трупа. Второто не го притесняваше чак толкова много. Той достатъчно беше прекарал сред мъртъвци и те не бяха чак толкова неприятни, поне и докато не се размиришеха. Проблемът беше да не го хване полицията с тях.

Паркира микробуса близо до портала на автоморгата, така че да не се виждат дупките от куршуми отзад. После покри с балатум труповете, в случай че някой полицай поискаше да надникне вътре. Избърса четирийсет и пет калибровия колт и го постави в безжизнената ръка на Макгуърк, за да останат отпечатъци от него върху оръжието. Брамбъл пъхна пистолета под тялото на Макгуърк и после взе неговата деветмилиметрова берета 92B. Мразеше този италиански боклук, но беше по-добре с него, отколкото без нищо. Същият пистолет, какъвто използваше Рап.

Извади магнита от светодиодната кутия под конзолата и го прокара по видеокасетите със записите от наблюдението. Това беше стандартна практика в ситуации като сегашната: унищожи всички доказателства, които могат да те уличат в извършването на престъпление. Нямаше да е никак добре, ако записите, на които се виждаше как той се прокрадва зад мъжа, когото беше помислил за Рап, и го застрелва в тила, попаднеха в неподходящи ръце.

След като свърши и тази работа, Брамбъл извади аптечката и се зае да обработва раните си. С прасеца беше лесно, с трицепса — не толкова. Колкото до ребрата, единственото, което можеше да направи, беше да се отпусне и да остане неподвижен за известно време. Той се облегна на шофьорската седалка, превъзмогна болката и се замисли за Рап: как щеше да реагира, каква щеше да е неговата версия на случилото и на кого щеше да разкаже. Както и да го погледнеше, Рап беше прецакан. Той беше този, който не докладва веднага след като провали операцията. Той беше този, който изпрати примамка в апартамента, за да може да ги нападне от засада. Хърли щеше да надделее. Кенеди щеше да крещи колкото си иска, но нейното златно момченце щеше да бъде преследвано до последно.

Брамбъл заспа с тези щастливи мисли в главата, за да бъде събуден от един мръсен тип, на когото липсваха поне половината от зъбите. Непознатият почука на стъклото. Брамбъл се изправи в седалката прекалено рязко, за което веднага съжали. Ребрата му бяха обхванати от болка, а изгряващото слънце светеше право в очите му. Той свали стъклото наполовина и се опита да разбере какво му говори мъжът. Френският на непознатия беше още по-лош от неговия, което допълнително затрудняваше задачата. Накрая схвана, че това е страховитият мафиот приятел на Хърли.

Брамбъл вкара микробуса в двора и веднага след това затвориха портала. Огледа се из двора и веднага разбра, че е попаднал на подходящото място. Първо щяха да запалят и изгорят оборудването, после да смачкат микробуса и да го захвърлят сред останалите коли. Пазаренето обаче се оказа по-трудно. Сърбинът искаше да надникне в микробуса, което Брамбъл със сигурност трябваше да избегне. Вътре имаше секретно проследяващо оборудване, два трупа, няколко пистолета и пушка. Всичко това трябваше да бъде унищожено.

Накрая Брамбъл загуби пазарлъка. Макар и да си беше истински грабеж, не му пукаше, защото парите не бяха негови. Той плати за унищожаването на микробуса и уликите в него с парите на Рап. Тази ирония на съдбата дори му достави удоволствие, но той не разполагаше с много време, за да се наслаждава на това удоволствие. Трябваше хубаво да поразмисли върху ситуацията и се нуждаеше от медицинска помощ. Доработването на неговата история беше приоритет. В ЦРУ можеха да бъдат много педантични понякога, а и въпреки че беше унищожил почти всички улики, те щяха да изследват под лупа неговата версия, включително щяха да го подложат на разпити, със и без детектор на лъжата. Докато се стигнеше дотам, а то щеше да е доста скоро, трябваше и сам да е повярвал в собствените си лъжи.

Няколко километра по-нататък Брамбъл видя телефонен автомат, паркира и слезе от колата, сякаш беше осемдесетгодишен старец. Изпъшка и изохка, после със сковани крачки отиде до автомата. Пъхна няколко монети и когато чу свободен сигнал, набра дълъг номер и после личния си код. В отговор чу с гласа на Хърли специфично кодирано съобщение.