Винс Флинн - Списъкът на обречените

— Нещо друго?

С единия крак вече стъпил на асфалта, той отново се обърна към помощника си:

— Да. Намери ми господин Стан Хърли. Много бих искал да си поговоря с него.

Големите градове по цял свят имаха сходно градоустройство. Имаше банкови и финансови центрове, бизнес райони, райони с магазини и молове, където можеше да се купи почти всичко, музеи и концертни зали, а под тях — подземни релсови линии и пътни артерии, които свързваха сърцето на града с крайните му предградия. Имаше паркове и квартали, в които живееха супербогаташите, мизерни квартали и квартали за средната класа. В по-скъпите квартали имаше скъпи ресторанти, бижутерски магазини, галерии и бутици, в които се продаваха най-скъпите марки дрехи. За бедните квартали бяха характерни заложните къщи, мръсните ресторанти, които плащаха подкупи на санитарните инспектори, за да не ги затворят, заведенията за хазарт, публичните домове, обменните бюра с решетки на прозорците и, разбира се, наркодилърите.

Париж не правеше разлика. С изключение може би на факта, че парижани толкова много обичаха изкуството, поради което броят на музеите беше по-голям отколкото в повечето други градове. Макар и Рап да беше уверен, че може да се оправи във всеки един квартал, без значение колко опасен е той, сега беше по-добре да не усложнява положението си. Това, което търсеше, можеше да се намери в по-закътаните места на всеки парижки квартал. Можеше да се качи на метрото и да отиде в някое от бедняшките предградия, но един закоравял престъпник щеше да задава твърде много въпроси и можеше да извика бандата си, което на свой ред щеше да усложни нещата. На Рап не му трябваше истински разбойник, а някой, който да се съгласи да спечели малко пари. Париж беше пълен със самотни изгубени души — мъже и жени, жертви на пристрастеността си към хероина, към дрогата, „кафявото“ или както там го наричаха в днешно време.

През последната година успя да опознае Града на любовта в най-интимни подробности. Париж беше негова оперативна база и в свободното си от работа време — алибито му беше, че работи за голяма американска софтуерна компания — имаше възможност да изучи и да наблюдава града. Между тайните операции той се връщаше в апартамента си в Монпарнас и водеше живота на нормален човек, което не беше лесно, ако си свикнал непрекъснато да си нащрек. Той беше много предпазлив и бдителен, но за да се оцелее в този занаят, беше необходима още по-голяма бдителност. За целта трябваше добре да познава средата, в която действа.

Най-лесно това можеше да стане, като излиза сутрин да тича или като наблюдава внимателно ставащото около него, докато се храни в някое от околните бистра. Нямаше по-подходящ начин да наблюдаваш поведението и навиците на хората от това да седнеш в някое кафене с чашка кафе в едната ръка и книга в другата, или в зависимост от часа, може би с чаша вино и цигара. Той винаги търсеше в тълпата лице, което беше забелязал няколко пъти. Някой, който беше нов в квартала и който може би проявяваше нещо повече от обикновен интерес към неговата персона и към неговите дела. Голяма част от времето си прекарваше във физически упражнения. Тичаше почти всеки ден, като маршрутът му винаги беше различен, но обикновено крайната точка беше край реката, където не се налагаше да се съобразява с колите и светофарите.

Рап често минаваше през Латинския квартал, дом на едни от най-значимите френски институции, като Сорбоната и Колеж дьо Франс. От двете страни на тесните улички на квартала бяха наредени кафенета и книжарници, предназначени да задоволяват потребностите на духовния елит на Франция — поети, писатели, учени теоретици и философи, тук получаваха уважение и респект, на каквито не биха се радвали в никой друг град. Тези полубогове на парижката култура имаха и някои други нужди, за които обществото беше свикнало да си затваря очите. За да подхранват постоянно гения си и за да се освободят от оковите на земното и тривиалното, мнозина от тях се нуждаеха от помощта на халюциногенни препарати. Рап не се интересуваше от тези хора. Прекалено стари и прекалено мъдри бяха за това, което той беше намислил. Кварталът също така се населяваше и от хиляди студенти, както и от една друга прослойка младежи, които имаха нужда от наркотици не за друго, а само за да забавят прехода си от детството към зрелия живот. Наркотиците имаха мощен ефект върху някои хора. Те създаваха зависимост и бяха скъпи. През годините този суров парадокс беше принудил безброй грешни души да продават телата си и да правят секс за пари, да извършват най-различни престъпления, като се започне от безобидни като кражбата и се свърши със сериозни като убийство, само и само да си осигурят жадуваната доза. Колкото по-дълъг беше интервалът между отделните дози, толкова по-бързо ги напускаше логиката и рационалното мислене.