Винс Флинн - Списъкът на обречените

Стан Хърли поглади мустаците си и кимна, сякаш беше очаквал такъв развой.

— Беше ми приятно да работя с вас, господа.

— Моля, пак заповядай. — Двамата офицери тръгнаха по коридора, доволни, че са се отървали от проблема.

— Стани — нареди му Хърли.

— Кой пък си ти? — измърмори Чет.

Хърли се ухили. С този, изглежда, подходът щеше да е твърд.

— Кой съм аз не ти влиза в работата. Това, което трябва да знаеш, е, че току-що те отървах да не прекараш пет години в затвора в Лийвънуърт. А сега вдигай задника си и да вървим, Виктор.

— Аз не се казвам Виктор.

— Вече се казваш. Да вървим.

Това беше преди три години. В началото Чет не знаеше точно каква ще е неговата нова професия. Благодарен беше, че са го избавили от затвора, но не беше и много щастлив, че вече не е в групата на най-елитните командоси в света. Имаше някакво предчувствие обаче, че е попаднал на идеалното за него място, при перфектния учител. Никакви козирувания повече, никакви устави и правила и най-хубавото беше, че от него се искаше да убива.

Брамбъл погледна над мониторите, към фотографиите, които беше залепил с тиксо върху стената на микробуса. Бяха общо пет. Първата беше черно-бял портрет в анфас. Тя караше Брамбъл да мрази Рап още повече. Този човек беше със сурови черти, но мъжествен и красив. Докато на Брамбъл му се налагаше да гони и преследва жените, при Рап те идваха охотно по собствено желание. И в допълнение към цялата тази обида глупакът постоянно отрязваше дамите. „Мразя те, арогантен и надменен нещастник!“

Брамбъл се запита откъде ли Хърли се беше сдобил с тази фотография. В тази професия офицерите не обичаха много да се снимат и особено пък да позират за снимка по такъв начин. Другите четири фотографии бяха направени тайно при наблюдение. Едната от тях беше направена точно на тази улица и точно пред сградата, в която се намираше конспиративната квартира. И отново Брамбъл сериозно се замисли как и при какви обстоятелства беше направена. Вероятно Хърли или пък онази пачавра Кенеди бяха наредили Рап да бъде поставен под наблюдение. „Не — каза си той, — тя прекалено много го обича, за да даде подобна заповед. Той е нейният любимец и тя никога не би го поставила под наблюдение.“

Значи беше Хърли. Той беше голям хитрец. Понякога Брамбъл си мислеше, че този корав кучи син мрази Рап почти колкото и той него. „Иска от мен да го убия — каза си. — Иска от мен да го отърва от този проблем и аз ще съм щастлив да се подчиня.“

Александрия, Вирджиния

Айрини Кенеди седеше в хола в къщата си в Стария град. Съпругът й беше излязъл да тренира за поредния маратон, докато тя в момента беше стигнала до средата на втория вестник и третата си чаша чай от сутринта. Бракът й можеше да е по-добър, но също така можеше да е и по-лош. При тях нямаше крещене или насилие, но имаше охладняване и мълчаливо съгласие, че те вече не се обичат така страстно, както преди една година.

Кенеди беше погълната от работата си, а той беше вглъбен в самия себе си. Тя не можеше да реши да го търпи ли, или да се откаже. Разводът беше една трудна и продължителна съдебна битка и освен това тя не беше от онези, които лесно се отказват от важните неща в живота.

Самата тя доста се самообвиняваше, че не полага достатъчно усилия да заздрави връзката им, но заради работата си нямаше много време за това. И както беше разбрала през годините, съпругът й едва ли щеше да вложи същото старание. Като цяло той беше едно глезено и егоистично момче, което не искаше да порасне. Тя се беше примирила с тези му качества още когато се запознаха — когато нещата между двамата още вървяха лесно. Той беше привлечен от факта, че тя работи в ЦРУ, а тя беше привлечена от красотата му и от способността му да я разсмива. Той беше преподавател в колеж с много гъвкаво работно време, което беше плюс за нея. Преди да се оженят и дори в първите години от брака им, Кенеди не виждаше негативите. После започнаха оплакванията. Карл все не беше доволен от нещо. Обикновено искрата пламваше от някой разговор по време на парти или на среща с някой негов колега. На Кенеди тези разговори й се струваха напълно нормални — двама възрастни и зрели хора открито изразяват несъгласието си. Но когато се приберяха у дома, Карл започваше безкрайна тирада, продължаваща с часове, как този някой бил груб и невъзпитан. Колко обидно се държал и как той можел да изтърпи много неща, но не и нахални и груби хора. Кенеди не можеше да го разбере. Тя работеше в среда, където да защитиш позицията си беше въпрос на оцеляване. Всеки ден трябваше да проявява твърдост и често началниците й казваха, че е сгрешила или че не е права за нещо. При това положение тя нямаше време да се цупи. Накрая започна да вижда в него един крайно неуверен човек, който не можеше да понесе мисълта да го унизят, най-малкото интелектуално. Каза си, че сигурно затова преподава философия на студентите първокурсници. Тази работа му даваше възможност да се прави на бог пред група хлапета, които току-що са се откъснали от родителите си и не биха дръзнали да опонират на начетения им преподавател.