Винс Флинн - Списъкът на обречените

— Въже?

Симон кимна.

— И къде е това въже?

— Много добър въпрос. Всъщност аз си помислих дали някой не го е прибрал. Разбира се, никой не си призна. Но открих един полицай, който беше дошъл на местопрестъплението един от първите. Та той ми каза, че определено е видял покрай стената да виси спуснато въже.

— Сигурен ли е?

— Накарах го да ми покаже мястото, където според него е висяло въжето. Той ми показа къде е паркирал колата си и ме отведе точно до мястото под нас.

Невил погледна към сградите отляво и отдясно. Височината беше различна, но самите сгради бяха прилепени една до друга.

— Значи според теб на покрива е имало съучастник и когато полицията е пристигнала, той е прибрал въжето и е избягал.

Симон погледна към морето от жълти флагчета долу на улицата.

— Не съм сигурен. Има и друг вариант.

По изражението му Невил се досети, че е много притеснен за нещо.

— И какво те тревожи?

— По-лесно ще е да ти отговоря какво не ме тревожи.

— Изплюй камъчето.

— Мисля, че някой от нашите нарочно е премахнал въжето.

— По дяволите. Тази работа все повече не ми харесва. Имаме ли списък на хората, които са били тук през последните трийсет часа?

— Работя по въпроса.

— А отседналите в хотела?

— Това беше другото, за което исках да говоря с теб. — Той отстъпи от ръба на покрива и Невил го последва. — За петима от гостите на хотела липсва информация.

— Какво имаш предвид под „липсва информация“?

— Регистрирали са се през седмицата и не се знае кога са напуснали. Багажът им е още в стаите им.

Тя развълнувано го сграбчи за ръката.

— Разполагаме ли с описанието им?

— Да — предпазливо отвърна Симон.

Невил веднага се сети за мъртвите бодигардове.

— Тъмна коса, мургава кожа… на около двайсетина години?

— Боя се, че да.

— Разговаря ли със служителите от рецепцията, които са ги регистрирали? Накара ли ги да опознаят телата?

— Още не съм. Разбрах се с тях да дойдат в моргата.

Невил кимна. Днес беше неделя, а и те още се мъчеха да осмислят новооткритите факти. Тя самата все още умуваше върху това как тези нови и странни парчета се вписваха в мозайката. Симон я сюрпризира още веднъж, като каза, че има и друга информация:

— Стаята, в която открихме наблюдателната техника…

— Да?

— Според данните в компютъра на хотела в стаята се е извършвал ремонт и официално никой не е отсядал в нея.

— Някой от персонала потвърди ли, че е била ремонтирана?

— Още не съм говорил с тях.

Невил се замисли. Липсващо въже, липсващи гости на хотела, които най-вероятно сега лежаха върху студени метални маси в моргата… странното поведение на либийското посолство, а сега и тази стая, пълна с наблюдателно оборудване.

— Криминалистите приключиха ли огледа на стаята с техниката?

— Да.

— Кажи им, че искам да проверят за косми, които да съвпадат с тези на четиримата бодигардове в моргата. И поздравления за свършената работа, Мартин.

— Ти и сама щеше да се досетиш рано или късно — отвърна той.

— Може би щях… а може би нямаше. Да видим докъде ще ни отведат тези разкрития. И всичко да си остане между нас, докато не се потвърди версията. — Невил тръгна към стълбата.

— Къде отиваш?

— Помниш ли онзи тип от ДЖСЕ, който дойде снощи?

— Бившият ти приятел ли?

Прииска й се да поспори доколко й е бил приятел, но си каза, че не си струва. Затова само добави:

— Имам чувството, че той и неговите хора знаят много повече за случилото се тук, отколкото ни казват.

— Съгласен съм с теб. И затова мисля да дойда с теб.

— И сама мога да се оправя.

— Знам, че можеш — отговори Симон, докато слизаше по стълбите, — но е винаги по-добре да имаш под ръка още един чифт очи и уши, когато си имаш работа с патологичните лъжци от разузнаването.

Чет Брамбъл седеше отзад в микробуса и гледаше как мониторите се включват един по един. Снежинките върху малките петнайсетсантиметрови екрани се смениха с черно-бели изображения от вътрешността на апартамента. Сега разполагаха с картина и звук от конспиративната квартира. Видя как двамата му помощници се появяваха ту на един монитор, ту на друг. Нагласи микрофона и каза:

— Вие двамата загубеняци, докога ще се мотаете там?

— Още една минута — отговори единият от тях. — Трябва да отида по ако.

— Много смешно. — При други обстоятелства Чет би се разсмял на шегата, но не и днес. — Казах ви, че този тип е много мнителен и потаен. Размърдайте си задниците и излизайте оттам. Ако ви види, ще сте трупове, преди да съм ви се притекъл на помощ.