Винс Флинн - Списъкът на обречените

— Как разбра, че имам къща в Тъндър Лейк? — попита го Джоунс изненадан.

Хърли поклати глава.

— За бога — каза и се обърна към Бърнстайн: — От днес ти ще си главният за двама ви. Имате петнайсет минути за подготовка. Ще се появи един едър тип на име Виктор. Ако вие не сте на уреченото място, тогава взаимоотношенията ни ще приключат, което ще е доста глупаво от ваша страна, защото ще се превърнете в мои врагове и аз ще съм принуден да предприема определени мерки срещу вас… от онези мерки, към които веднъж пристъпи ли се, няма спиране.

— Не се тревожи за това — отговори бързо Бърнстайн.

— Добре. Предполагам сте запознати с касапницата от по-предната нощ.

Джоунс погледна приятеля си с изражение от типа „Видя ли, аз ти казах, че е това“, после попита:

— В хотела на река Сена ли?

— Ъхъ… Вие вече започнахте ли да отразявате събитието?

— Кореспондентското бюро е възложило на някого.

Хърли се замисли.

— Може би трябва да проявите инициатива. Да започнете сами да ровите. Предполагам още имате връзки в полицията. — Той и сам имаше достатъчно контакти в Париж, но не искаше да си цапа ръцете. В момента цялата информация, с която разполагаше, се базираше само на слухове и клюки. Трябваха му солидни и конкретни факти, с каквито обикновено боравеше полицията.

Бърнстайн се почеса по брадата.

— Имаме някои доста добри източници, но тук е Париж, ако ме разбираш какво имам предвид?

Хърли го разбра и извади от джоба си дебел плик.

— Тук са десет хиляди франка. Ако ви потрябват още, обадете ми се.

— Разписки трябват ли? — попита Джоунс, който си беше възвърнал чувството за хумор.

— Заедно с отчетите за разходите, ако може в три екземпляра, моля. — Хърли извади две портативни устройства от джоба си. Подаде едното на Джоунс, другото — на Бърнстайн. — Това, господа, са най-новите модели мобилни телефони. СтарТАК на „Моторола“. Моят номер е запаметен в тях. Щом научите нещо, искам веднага да ми докладвате. — Даде им и по едно зарядно устройство. — Според нас французите още не разполагат с технологията да подслушват разговорите от мобилни телефони, но нека да бъдем предпазливи. Вие самите сте провели достатъчно международни разговори и знаете как е в тази игра.

И двамата кимнаха. Така си беше, знаеха. Правителствата можеха да се отнесат доста грубо с чуждестранни репортери, които искат да разгласят пред света за злодеяния, извършени от правителствените сили. На Джоунс и Бърнстайн често се налагаше да си измислят специални кодове, за да предават информацията на продуцентите си в Ню Йорк.

— Също така — продължи Хърли — може да ми потрябвате за наблюдение.

Джоунс изпъшка, сякаш искаше да каже: „Хайде стига бе!“.

— Спокойно. Ще се погрижа да ви компенсират добре — добави Стан. — Ако ми донесете това, което ми трябва, ще си тръгнете с една шепа пари.

И след като Хърли се беше успокоил, Бърнстайн реши да не дава възможност на приятеля си отново да го ядоса.

— Благодаря, веднага ще се захванем — отговори той.

— Виктор е едър на ръст… не може да не го познаете. Правете каквото ви казва той и всичко ще е наред. — Хърли стана и постави ръка върху рамото на Джоунс. — Брайън, ти не си лош човек… само си малко наивен. Мислиш си, че си единственият честен човек в тази игра. — Поклати глава. — Повярвай ми, нещата са по-сложни, отколкото си мислиш.

Малки жълти флагчета бяха осеяли затревената площ от другата страна на улицата, срещу хотела. Старши инспектор Невил беше уведомена по телефона малко след десет часа сутринта. Тя вече си беше взела душ и си почиваше заедно със съпруга си и двете си деца. Беше се отказала да ходи на църква и затова неделя сутрин обикновено прекарваше на пода на малкия им апартамент. Двамата със съпруга й се опитваха едновременно да четат вестници и да наглеждат децата, като им пускаха да гледат поредица от дразнещи телевизионни образователни предавания. Ако се вярваше на авторите, тези предавания щяха да направят от две и половина годишния Марк и деветмесечната Агата най-умните деца от тяхното поколение. Невил не вярваше много в това, но беше съгласна на всичко, само да стоят кротко за повече от десет минути. Когато й се обадиха по телефона, тя си сложи бяла риза, черен панталон, черни обувки и сив шлифер. Тъй като знаеше, че камерите ще следят всяко нейно движение, дори се гримира набързо и се среса.

Есенното слънце стоеше ниско над Сена. Очите на Невил бяха скрити от възголеми слънчеви очила „Шанел“, които обхващаха близо една трета от лицето й. Тя ги носеше, за да се пази както от яркото слънце, така и от нахалните погледи на репортерите.