Винс Флинн - Списъкът на обречените

Желанието да избягаш е закономерна човешка реакция, но невинаги е най-мъдрият избор. Така си казваше той, докато пътуваше с метрото в ранното утро след клането в хотела. И сега отново си повтори същата мантра. Притежаваше необходимите умения да избяга, да изчезне, но какво щеше да прави през останалата част от живота си? Даваше си сметка, че през последната година коренно се е променил. Сетивата му бяха изострени като на животно. Вече не можеше просто така непринудено да влезе в стая. Винаги се взираше в лицата, в потенциалните заплахи и в изходите — оценяваше ги и ги категоризираше, като го правеше незабелязано, за да не привлича внимание. Всичко, което вършеше, се планираше до най-малката подробност. Как да надхитриш противника, когато залогът е живот или смърт? Всеки ход, всяка вероятна последица от този ход, трябваше да се анализират, да се претеглят рисковете и ползите, докато накрая не се стигнеше до варианта, който даваше най-добри шансове за успех.

След като напусна склада в ранни зори, последвалите му действия бяха продиктувани от основните му потребности. Покрив над главата, медицински грижи и храна бяха на първо място в списъка му и той трябваше да задоволи всички тези потребности, без да предизвиква подозрение. Поривът да избяга обаче беше най-силен. Искаше му се да се качи още на първата станция на метрото, да отиде направо на Лионската гара, да си вземе раницата с неприкосновения запас от гардероба на гарата и да напусне страната. За три часа щеше да е в Швейцария. Щеше да изтича и да прегърне Грета и тогава най-вероятно Хърли веднага щеше да разбере за появата му. Първото правило винаги беше да избягаш от страната, в която си извършил престъплението, а Рап изрично беше инструктиран да изчезне веднага щом убие Тарек.

Устроената му засада и раняването му усложниха нещата, но той не беше склонен да се придържа към заповедите и по много други причини. Полицията със сигурност вече беше вдигната по тревога след престрелката в хотела. Щяха да засилят наблюдението в пристанищата и железопътните гари, а служителите на митническия и граничния контрол щяха щателно да проверяват всеки детайл. И макар и Рап да се съмняваше, че разполагат с описанието му, това не го успокояваше. Беше изгубил кръв и изпитваше болка. Можеше да си пробва късмета, но някой прекалено бдителен граничен служител можеше да го отведе в странична стая, където да го разпитат и претърсят. Щом сваляха ризата му, той нямаше как да отрече, че е прострелян.

Тъй като говореше перфектно френски, Рап се поколеба дали да не се притаи в Париж и да се слее с десетте милиона жители на града. Грета щеше да му купи някои необходими неща и да дойде при него. Вместо това обаче се качи на първата станция на метрото и след като се прехвърли веднъж на друг влак, се озова на петдесетина метра под земята и под Лионската гара. Движението беше слабо, но както и предполагаше, полицията беше необичайно бдителна. Рап, пъхнал ръце в джобовете на откраднатото яке, наведе брадичката си плътно до гърдите и сложи на лицето си маската на незаинтересованост, сякаш беше един от многото работници, тръгнал на работа. Автоматичните гардероби се намираха до тоалетните. Той си купи еспресо и кроасан от една будка и докато чакаше, провери дали полицията не го е забелязала. След като се увери, че не е предизвикал ничие подозрение, той продължи към гардеробите и до своята клетка, извади от нея раницата и влезе в една от кабинките в мъжката тоалетна.

Четири минути по-късно излезе оттам в джинси, кубинки, синя памучна блуза и бейзболна шапка с логото на канадски хокеен отбор. Палестинският паспорт беше накъсан и хвърлен в тоалетната чиния. Работническите дрехи бяха натъпкани в кошчето за боклук. Резервният пистолет остана прикрепен в кобур към глезена му, но с изключение на оръжието той с нищо не се отличаваше от останалите туристи. Излезе от терминала на летището и се качи на първия чакащ автобус. Безразлично му беше къде ще го закара, стига да тръгнеше от летището колкото се може по-скоро. Няколко минути по-късно автобусът вече се движеше из центъра на Париж. Когато въздушните спирачки на машината изсъскаха пред сградата на чудноватата конструкция на центъра „Помпиду“, Рап слезе. Знаеше един хотел от веригата „Бест Уестърн“, който се намираше точно зад завоя.

Половин пресечка по-нататък видя телефонен автомат. Беше чисто нов и неръждаемата стомана още лъщеше. Беше на „Франс Телеком“ — най-новия национален телефонен оператор — и работеше с електронни карти, за да не привлича разни дегенерати, които разбиваха по-старите автомати, за да приберат монетите. Рап постави картата, взе слушалката и набра номера. Тя вдигна на третото позвъняване.