Винс Флинн - Списъкът на обречените

Рап постепенно осъзна, че има само един успешен начин за действие. Трябваше първо да установи по собствена инициатива контакт с тях и да види как ще реагират. В края на краищата той, а не друг, имаше рана в рамото. Можеха да му се карат колкото си искат, че не е спазил процедурите и протокола, но той беше простреляният. Щеше да се обади на Кенеди. След ден — ден и половина. Тогава те щяха да са на нокти и ако наистина вярваха на журналистическите репортажи, имаше вероятност да са заповядали физическото му отстраняване. Тази вероятност му даде нова идея. В момента той беше буквално като игла в копа сено. Ако го търсеха, имаше само едно логично място, откъдето да започнат. Рап прецени рисковете да отиде там. После разтърка очи и се помъчи да избистри съзнанието си, въпреки че то беше замъглено от болкоуспокояващите. Предвид това, което му предстоеше да направи, сега имаше нужда от целия си умствен потенциал.

Когато Рап стана, рамото веднага се обади. Той застина на място, разколебан дали да си легне отново, или да продължи напред. Болката обаче стихна по-скоро, отколкото предния ден. Или вече беше свикнал с нея, или състоянието му наистина се подобряваше. Той влезе в банята и погледна рамото си в огледалото. Не изглеждаше добре. Кожата беше станала пурпурна и извън превръзката. Засега обаче зачервеното не се разрастваше надолу по ръката, което той прие за добър знак. После си спомни, че дълго беше лежал по гръб и може би затова кожата му беше зачервена.

Застана с гръб към огледалото и изви врат колкото можа, за да го разгледа. Там вместо яркочервена кожата беше станала тъмнопурпурна и почти черна на няколко места. Рап трепна и се запита дали куршумът не беше засегнал латералната гръдна артерия. Веднага сметна тази мисъл за абсурдна и поклати глава. Ако тази дебела тръба, каквато представляваше артерията, беше засегната, кръвта му отдавна щеше да е изтекла и той щеше да е мъртъв. Освен това тази артерия беше разположена доста навътре в тялото. Когато предния ден превърза раната, мислено беше прокарал права между входното и изходното отверстия. Траекторията на куршума минаваше встрани от снопа съдове, които снабдяваха с кръв лявата ръка. Вероятно бяха засегнати доста капиляри и мека тъкан. Сигурно вътрешните кръвоизливи бяха спрели. Поне така се надяваше.

Той погледна отражението си в огледалото. Нямаше смисъл да се самозалъгва. Тъмните очи, които го гледаха, бяха очи на убиец. Някъде в далечината чу църковни камбани. Веднага му хрумна да отиде на църковна служба, но после с тъга си напомни, че Бог едва ли би се зарадвал на присъствието му в храма. „Не убивай“ беше първата и най-важната Божия заповед. Рап усети, че върви по един от онези тъмни коридори на самовглъбението и самопознанието, които водеха до самосъжаление, съмнение и убийствена самокритика. След като беше изгубил своята любима и още трийсет и четирима състуденти от университета в Сиракюз, загинали при атентата срещу самолета на „Панам“ над Локърби, имаше мигове, в които си позволяваше да броди из тези мрачни коридори. След доста пролети сълзи и време, прекарано в самосъжаление, постепенно осъзна, че може да се погуби, ако продължи да обитава тези коридори и не прояви воля да се измъкне оттам. Защото тези мрачни коридори на неговото съзнание бяха изпълнени с болка, слабост и въпроси без отговори.

Рап се усмихна на себе си и си припомни друг популярен библейски израз, който го беше извел от състоянието на самосъжаление — „Око за око, зъб за зъб“. Десетте божии заповеди бяха кратки и синтезирани насоки как човек да живее. Библията беше по-подробното наставление и беше пълна с примери на това как нечестивите трябва да бъдат наказани. Особено това го имаше в Стария завет. „Не убивай ближния си, ако той не е терорист… или предател… или изнасилвач… или педофил…“ Списъкът щеше да бъде доста дълъг.

В момента обаче Рап имаше много по-важни и по-належащи проблеми. Налагаше се да отложи за друг път този дебат за душевното си спасение. Сега трябваше да насочи цялото си внимание към това как щеше да реагира Кенеди, когато й разкаже за случилото се. После щеше да направи проверка на колегите си, за да види на кого от тях може да се има вяра. И ако надушеше, че са злоупотребили с него, можеше да се наложи да изчезне за няколко месеца. Но веднага си даде сметка, че „изчезването“ не беше изход за него. Не можеше постоянно да се крие. По-скоро щеше да открие този, който го беше предал, и да го убие.