Винс Флинн - Списъкът на обречените

Болката от огнестрелната рана се засили и започваше да пречи на ясната му мисъл. Затова се върна в хотела и глътна няколко обезболяващи. Взе си душ, след което почисти раната и я превърза. Болката се притъпи и той спусна завесите, легна си и се зави. Беше свикнал с болката, но сега беше по-различно от някакво си разтегнато сухожилие. Беше дълбока и засягаше нерви, които преди никое външно тяло не беше засягало. Дискомфортът правеше спането почти невъзможно, но след трийсет минути обезболяващото подейства напълно. Рап лежеше и гледаше в тавана, унасяйки се, докато в същото време се мъчеше да разбере откъде са се взели останалите три трупа. Дали не беше убил и петия в коридора? Дори и в този случай убитите ставаха седем, а не девет.

Сънят му беше неспокоен и странен. Бъркотия от знайни и незнайни лица. Когато се събуди по-късно през деня, той си поръча храна и отново пусна новините по телевизията. Не съобщаваха почти никаква информация, освен че четиримата убити са били от охраната на либийския петролен министър. Рап изсумтя. Ако тези мъже бяха бодигардове, защо тогава не придружаваха Тарек в пътуванията му из града? Отговорът беше очевиден. Те не бяха бодигардове, а група, изпратена да му устрои засада. А Тарек беше стръвта.

Рап отново се унесе и заспа, а съзнанието му се бореше с всичките евентуални последици от заключението, до което беше достигнал. Тарек доброволно ли се беше съгласил да участва в тази мисия, или го бяха предали братята му по вяра? Толкова ли беше станал незначим за собствената си организация, че го бяха пожертвали като примамка? Откъде знаеха, че той ще е следващата мишена на Рап? Последният въпрос не му даваше мира, защото подсказваше, че отговорът се криеше някъде отвъд океана.

Рап се огледа из стаята и си помисли за шепата хора, които знаеха за съществуването му. Екипът „Орион“ беше малобройно и секретно подразделение, което нарочно не беше официално подчинено на Лангли и чието основно предназначение беше ликвидирането на терористи. Защитната стена между групата и Лангли беше необходима по разбираеми причини — в ЦРУ работеха прекалено много бюрократи, много от които с дипломи по право и които не разбираха естеството на техния противник. Мъже и жени, които никога не бяха служили на бойното поле, мъже и жени, които нямаха никакво понятие от смъртоносните намерения и планове на врага и които съвсем искрено вярваха, че всички операции трябва да се провеждат със знанието и одобрението на Конгреса, в рамките на законовите правомощия, все едно че се провежда полицейска акция.

Рап се надигна от леглото и стъпи на пода. Хвърли поглед към бинтованото рамо и с удовлетворение отбеляза, че нямаше кръв. Кенеди отново обсеби съзнанието му. Тя беше най-пряката връзка с него. Той виждаше в нея човек, искрено посветен на делото си, но тя не беше и отворена книга. На второ място беше Роб Ридли, който ръководеше разузнавателните екипи. Задачата на тези екипи беше да подпомагат Рап и да организират евакуацията му, ако той загази. Стан Хърли, непоправимият дърт задник, знаеше за буквално всеки детайл от операцията, както и Томас Стансфийлд, заместник-директорът на отдел „Операции“ в Лангли. Колко още имаше, Рап не знаеше. Кенеди твърдеше, че всичките хора се броят на пръстите на едната ръка, но не беше изключено да има и други посветени, за които Рап не знаеше. Наличието на „къртица“ в разузнавателна служба не беше изключено и тази мисъл още повече засили параноята му.

Досега не беше анализирал надълго и нашироко мотивите на човек, който би извършил предателство спрямо страната си. Омраза, завист, комплекса на мъченика или пък някой ревностен блюстител на буквата на закона, който вижда света в черно-бяло. Каквито и да бяха мотивите, за Рап те нямаха значение. Той беше напълно убеден и решен в едно — ако хване човека, който го беше предал, щеше да го удуши със собствените си ръце. Мисълта, че някой във Вашингтон, който седи и си клати краката в комфортния си кабинет, го е продал, го вбеси още повече. Големият въпрос беше кой е този някой. Рап не беше сигурен дали разполага с необходимите умения и средства, за да го разкрие.

Той седя така няколко минути, отново обзет от болка, анализирайки различните си възможности за действие. Една от тях все още си оставаше да изчезне, да се разтвори във въздуха. А и той можеше да го направи. Дали щяха да го търсят? Ако знаеха истината за случилото се, вероятно не, но не беше изключено и те като пресата да вярват, че той е убил проститутката и още трима цивилни. Това не му харесваше. Знаеше, че няма да издържи до края на живота си да се крие и да ги чака всеки момент да нахлуят в дома му. Нещо по-важно, той вярваше в мисията си и нямаше желание да я изоставя. Мисълта го накара да се усмихне. Щеше да продължи мисията си, но по свой собствен начин. Хърли щеше да побеснее и да хукне по петите му.