Винс Флинн - Списъкът на обречените

За стария отец беше шокиращо, че ДЖСЕ не беше забелязало тези недостатъци на Фурние. Да поставиш някого с такъв характер да ръководи Отдела за специални действия беше доста опасна авантюра. Предишните срещи в криптата бяха предимно с двойни агенти, които работеха за чужди правителства, и макар Де Фльори да беше чул някои доста любопитни подробности през изминалите няколко години, в тях нямаше нищо, което той би сметнал за тежко престъпление към Републиката.

Тази вечер обаче имаше мрачното предчувствие, че интересите на Републиката щяха да бъдат сериозно накърнени.

Тревогата му нарасна, докато до него една по една започнаха да достигат думите от криптата. Значи посетителите бяха мюсюлмани, а тяхното неуважение и арогантност бяха обида за църквата. Преди свещеникът да е преодолял първоначалния си шок от скверните слова, изречени срещу неговата любима базилика, Фурние каза нещо, от което сърцето му едва не спря. По всяка вероятност говореха за кървавите убийства в хотела, новината за които беше завладяла цял Париж. Само след броени секунди отпадна всякакво съмнение. С всеки следващ миг безпокойството на Де Фльори се засилваше. Какво, по дяволите, правеше Фурние в компанията на тези хора? Защо изобщо би ги подпомагал?

Заради парите, разбира се. И заради някакво споразумение, което ДЖСЕ беше сключило с тези зверове. Фаустовска сделка, сключена от лековерни и небрежни хора, които не познаваха уроците на историята. Де Фльори лично беше свидетел на последиците от подобни „примирия“. Обикновено по този път тръгваха онези, които бяха слаби духом и нямаха куража да се изправят и противопоставят на злото. Имаше много паралели и прилики между нацистите, комунистите и тези джихадисти. Всички те бяха социопати в душата си — обсебени от техните примитивни желания и неспособни да възприемат правдата или да изпитат състрадание или съчувствие към онези извън тяхното племе. Ако човек не беше един от тях, за тях той беше нисше създание и затова заслужаваше подобаващото му се според тях презрително отношение, дори и това да означаваше взривяването на пътнически самолети и автобуси, пълни с невинни граждани.

Де Фльори остана на мястото си, когато срещата свърши. Обикновено Фурние и гостите му сами си тръгваха от църквата, поотделно, през определени интервали от време и от различни изходи. Свещеникът седя неподвижно още дълго в тъмната изповедалня, размишлявайки върху чутото и върху това как да постъпи с информацията. Неговите контакти в правителството вече не бяха като едно време. Почти всичките му познати отдавна бяха или покойници, или в пенсия. А и той не беше сигурен дали може да повери на някого толкова ценна и важна информация. Винаги можеше да се обърне към пресата, но Де Фльори не изпитваше добри чувства към журналистите, а и не би дръзнал да огласи мръсните тайни на Републиката на челните страници на вестниците. Трябваше да намери друг начин.

Най-важно беше да остане бдителен. Човек като Фурние би направил всичко, за да опази фалшивата си репутация. Свещеникът се досещаше какво го чака, ако Фурние разбере. Старец като Де Фльори беше лесно да се задуши, докато спи, или пък да се бутне от стълбите. Във всички случаи щеше да го убие, и то по начин, който да изглежда като нещастен случай. От полицията дори нямаше да си направят труда да поискат извършването на аутопсия. Де Фльори стана и излезе от изповедалнята. Докато тихо вървеше към ректорията, го осени една мисъл — сети се за един човек, на когото беше помогнал преди много време. Той беше чужденец, но доверен съюзник. И беше на пост, на който можеше да използва пълноценно информацията. Може би в негово лице Фурние и компанията му щяха да си намерят майстора, и то без да се разчува. Старият отец реши да преспи и на сутринта да се обърне за съвет и напътствие към Светия дух. И ако такава беше волята на Всевишния, той щеше да повика чужденеца.

Неделя сутринта беше известена от църковните камбани. Рап бавно отвори очи и провери тялото си за болки. С изненада установи, че състоянието на рамото му не се беше влошило. Стисна лявата си ръка в юмрук и усети пареща болка. Утеши се от факта, че беше малко по-добре от предния ден. Вдигна дясната си ръка изпод завивките и погледна часовника си. Девет часът и три минути. Беше спал почти дванайсет часа, и то след като предния следобед спа шест часа. Спомняше си как се беше събудил през нощта, за да отиде до тоалетната и да вземе болкоуспокояващо. Обърна глава към прозореца, през който прониквате дневната светлина. Умът му вече премисляше събитията, довели го до този хотел, и единственият въпрос, на който още нямаше отговор — на кого можеше да се довери.