Винс Флинн - Списъкът на обречените

Виктор отпи от бирата, прехапа долната си устна, след което тихо попита:

— Най-накрая ще ми позволиш ли да видя сметката на това лайно?

Хърли отпи от пълната си чаша и едновременно с това се замисли. Виктор не обичаше да говори със заобикалки.

— Не съм те взел заради красивата ти мутра — отговори му.

Доволен от отговора, гигантът се усмихна и отпи още по-голяма глътка.

Хърли видя колко доволно остана кучето му. Предателите, които той беше ликвидирал — беше ги убил, изпълнявайки заповеди. В това нямаше нищо приятно. Виктор обаче изглежда страшно много се радваше от перспективата да очисти колегата си. Стан знаеше, че между двамата нямаше любов, но тази вражда минаваше всякакви граници.

— Дано да не се стига дотам.

— Защо? — изръмжа другият. — Ти го мразиш не по-малко от мен.

— Какви чувства изпитвам към него не е твоя работа — сряза го Хърли. — Ще му дадем възможност да се предаде доброволно.

— А ако не го направи?

Възрастният мъж се вгледа продължително в питието си, след което на две големи глътки пресуши чашата. Остави я на бара и хвърли до нея няколко банкноти. Стана и отговори:

— Ако не го направи, няма да ни остави друга възможност.

Тръгна към изхода, докато Виктор още допиваше бирата си. Здравенякът вдигна ръка, за да прикрие изгрялата на лицето му широка усмивка. Той определено беше щастлив от възможността да сложи край на живота на Рап.

Париж, Франция

Монсиньор Де Фльори вървеше из коридорите на храма, влачейки краката си. Беше решил как ще постъпи още преди да пристигне Фурние. Тримата смугли посетители изглеждаха злокобно или поне двама от тях. Високият и добре облечен господин се държа вежливо и прилично, но другите двама бяха груби и недодялани. От тях лъхаше на насилие. Свещеникът беше помагал за провеждането на много подобни срещи и беше свикнал да си има работа с бодигардове. Тези двамата обаче не бяха охрана. В тях нямаше бдителност и поведение, характерни за телохранителите. Те по-скоро се интересуваха само от себе си.

Де Фльори беше вярващ човек, но вярваше в Бог, не в определени хора. Беше виждал с очите си на какво е способен един зъл човек и като духовен пастир негово призвание и дълг беше да опази паството си от вълците. Тези хора не бяха овце и определено нямаха добри намерения към Франция. Те бяха убийци. Той и преди се беше сблъсквал с подобни личности и можеше да ги познае по очите и по начина, по който се движеха.

Старият отец не знаеше какво е намислил сладкодумният Фурние, но възнамеряваше да разбере. Църквата беше затворена за поклонници и с изключение на двамата нощни пазачи, които обикаляха, Де Фльори беше сам в храма. Той вървеше сред сенките и малко преди амвона зави вдясно, мина отстрани, покрай по-малките олтари и накрая стигна до дървените изповедални. Внимателно отвори третата врата и влезе вътре. Нарочно не включи осветлението, а продължи да действа пипнешком в тъмното. След като седна на тапицирания стол, той наведе глава до дървената стена, точно над желязната решетка, която служеше за отдушник на параклиса в подземията. Де Фльори беше открил тази акустична особеност преди много години, докато беше изслушвал изповедите на хората. Веднъж долу се отслужваше частна меса и гласовете достигаха до него толкова ясно, че му беше трудно да се концентрира върху казаното от изповядващия се от другата страна на паравана.

Де Фльори запази през годините контактите си с френското разузнаване, а пък и знаменитата църква „Сакре Кьор“, която всеки ден се пълнеше с тълпи от туристи, беше идеално място за тайни срещи на агентите и вербувалите ги оперативни офицери. Поради някаква причина Фурние много държеше да провежда срещите си в криптата и Де Фльори не му се противопостави, но не му и спомена, че разговорът им ще се чува от изповедалнята на горния етаж. Тайните бяха нещо, което свещениците често чуваха и ревниво пазеха. Но отецът не подслушваше само от удоволствие или любопитство. В този Фурние имаше нещо съмнително. То не беше нещо драстично, набиващо се на очи, но животът на Де Фльори беше минал в наблюдение на различни хора. Освен че този шпионин беше доста самовлюбен, в него имаше някаква особена гъвкавост и променливост, които свещеникът забеляза още от самото начало. Той беше актьор и майстор на манипулацията и според Де Фльори основният му движещ мотив беше потребността да захранва без прекъсване нарцисизма си.