Винс Флинн - Списъкът на обречените

Хърли отпи от бърбъна и същевременно вдиша през устата. Ужасно много искаше да запали една цигара или нещо по-твърдо. За съжаление през последните трийсет и няколко години, докато той беше бродил по света и беше избивал лошите, Америка се беше превърнала в нация от женчовци. Сега, ако му се допушеше, трябваше да обиколи половината летище до специално оборудваната за целта стъклена зала, където пушачите бяха на показ подобно на някакви екзотични животни в клетка в зоологическа градина. Само веднъж беше влизал в подобна зала и беше останал шокиран от укорителните погледи, които „безгрешните“ минувачи хвърляха отвън. Закле се повече да не стъпи на подобно място.

— Скапани овце — измърмори Хърли. — Нищо не разбират и нямат представа какво става около тях.

— Моля? — обади се някакъв мъж, седнал вдясно от него.

Макар и да не му беше до това, Хърли се усмихна.

— Извинете, просто си говорех на глас. — Той заби поглед в чашата си, надявайки се непознатият да не се заяде с него.

Трябваше да събере екипа си и да отлитат. Ако се сбиеше сега с някой смотан бизнесмен, само щеше да усложни положението. За щастие непознатият го остави на мира и той отново се върна към мисълта за цигарите и как няма търпение да стигне до Франция. Каквото и да казваха за французите, те поне още разрешаваха да се пуши.

Откъм чакалнята с пътниците се появи огромен мъж и седна вляво от Хърли. Съзря Виктор още в отражението на огледалото на бара. Това не беше истинското му име, но всички го наричаха така. Истинското му име беше Чет Брамбъл и макар и да не беше от най-изтънчените типове, точно това харесваше у него Хърли. Ако във Франция бяха отишли двамата с Виктор, нямаше да се стигне до подобна катастрофа. Виктор знаеше как да изпълнява заповеди, а Стан едва ли щеше да пропусне да забележи бодигардовете. За стотен път, откакто разбра за провала, се запита как Рап можа да оплеска нещата толкова сериозно.

— Стив и Тод са тук — каза едрият мъж.

Хърли вдигна поглед към него. Външният вид на Виктор беше заплашителен, което беше както предимство, така и недостатък. Едрите хора бяха изключително полезни, когато трябваше да се свърши физическа изнурителна работа или пък да се подплаши някой. Но не бяха подходящи за нелегална дейност, защото привличаха твърде много внимание към себе си. В допълнение към едрото тяло, видът на Виктор плашеше хората. Агресията витаеше около него като неонов надпис. Ръстът му не беше чак толкова необичаен. Висок метър и деветдесет и тежащ малко повече от сто и двайсет килограма. Това, което го отличаваше, бяха ръбестата му глава, дебелият врат и широките рамене. Широкият му като двукрилен гардероб гръден кош се съчетаваше със сравнително тясна талия и мощни мускулести крака. А и размерът не беше единственият му проблем. Най-отличителната му черта бяха навъсените гъсти вежди, под които гледаха студени очи. Мнозина не харесваха Виктор. Бяха го изхвърлили от армията, защото ударил офицер. Хърли сам беше служил в армията и не криеше, че според него голямата зелена машина беше твърде монолитна и закостеняла. Самият той нееднократно се беше сблъсквал с офицери, които обичаха да бият подчинените си, и затова беше склонен да си затвори очите пред провиненията на Виктор.

Освен това Хърли обичаше да води със себе си големия ротвайлер, за да държи враждебно настроените на дистанция. Той вдигна чашата си и повика бармана. Дребният човечец в пиратска риза се приближи. Хърли поръча още една чаша бърбън за себе си и бира за Виктор. Той не беше от онези прилежни академични плъхове с пагони, които трябваше да правят всичко по устав, нито пък беше от сухарите от ФБР. А пък и професията, която упражняваше, не се регулираше от устави. Тяхната работа беше да нарушават закона, без да ги хванат.

— Пътувам невъоръжен, да го вземат мътните.

Хърли се обърна към Виктор, който видимо беше развълнуван.

— Спокойно — скастри го той и през зъби добави: — Защо, по дяволите, си мислиш, че си изгубих толкова време с вас, да ви науча как да боравите с ръцете? Човек с твоята сила не се нуждае от оръжие.

— Освен ако не стрелят по мен. — Великанът се намръщи и смачка салфетката си.

— Когато летим с граждански самолет, всички ние се подчиняваме на едни правила — без оръжие.

— Защо не взехме някой от самолетите на Компанията?

Хърли не обичаше да се обяснява и оправдава пред подчинените си, но отговори на Виктор:

— Не искаме да се разчува за пристигането ни. Не се притеснявай… Уредил съм всичко. Агентите ще ни посрещнат и ще ти дадат колкото си поискаш оръжие.