Винс Флинн - Списъкът на обречените

— Сега вместо ние да се хабим, всички ще се втурнат да го търсят.

— Именно.

— А следователката? Няма ли да попречи на плановете ни?

Фурние цял ден се беше притеснявал за това, но нямаше да го каже на тези глупаци, особено след като те предложиха да я убият.

— Аз ще се погрижа да насоча вниманието й върху чуждите разузнавателни служби. Засега е по-добре за нас в медиите да продължат да твърдят, че убиецът е един.

— Защо? — попита Азис.

Макс най-накрая разбра накъде бие агентът.

— Убиецът сега е проблем на други.

— Правилно… До този момент си имахме работа с призрак. Той убиваше само мишените си и само в краен случай бодигардовете. Снощи нещата се промениха. Който и да стои зад него, този някой няма да е особено доволен след снощното фиаско.

— Мислиш, че ще искат да се отърват от него ли? — попита Макс.

— Ще видим. — Фурние се запита какво ли би направил той, ако беше на мястото на шефовете на убиеца. Ако някой от хората му създадеше подобна суматоха, със сигурност би прибягнал до подобна мярка. Сега обаче се нуждаеше от повече информация, за да прецени. Мисълта му се раздвои.

— В момента трябва само да залегнем на дъното и да дебнем кой ще изскочи.

— Изскочи? — попита Макс, тъй като не разбра какво имаше предвид офицерът от ДЖСЕ.

— Събития като това привличат шпионите като мухи на мед. Англичаните вече се обадиха. Либия без съмнение вече е пратила няколко атентатори натам. Израел и Щатите предложиха помощта си на Лондон. Ще е интересно да се види кой ще се появи в следващите няколко дни. Ние усилихме наблюдението по летищата и на сградите на посолствата. Ще видим кой ще дойде да души и с малко късмет този някой може да ни наведе на вярна следа.

Балтимор, Мериленд

Барът беше декориран в моряшки стил. Около широки дънери, представляващи докове на пристан, бяха намотани дебели въжета. Стените бяха украсени с рибарски мрежи и с различни риби, раци, буйове и морски сигнални флагове. Клиентите на заведението биваха посрещани на вратата от кукла на еднорък пират с кука вместо длан и с дълги увиснали мустаци. Стан Хърли не обърна много внимание на декора. Щом сервираха бърбън и нещо за мезе, му беше все тая как изглежда барът. Хърли обичаше да пие. И го беше правил на шест от седемте континента. Беше опитвал от най-хубавия алкохол, който може да се купи с пари, в едни от най-скъпите заведения по света. Беше се напивал и в абсолютни коптори в страни от Третия свят, дори беше повръщал неведнъж от фалшив бърбън, който имаше вкус на разредител за боя. „Колибата на рака“, разположена в Балтимор, на международното летище на Вашингтон, определено беше доста безвкусно място, но алкохолът поне беше истински, а в момента единствено това беше от значение за стария офицер от нелегалната служба на ЦРУ.

Тази работа с Рап съвсем му развали настроението — не че беше известен с ведрия си външен вид и поведение, но днес се чувстваше направо отвратително. Хърли беше намръщен и грубоват тип и той не го отричаше. Тази бъркотия в Париж обаче съвсем го изкара от кожата. Кафявата течност в чашата му помагаше, колкото и странно да беше, да се фокусира и както много пъти досега да намери изход от затрудненото положение. До известна степен винеше себе си за провала, но само задето не беше надал по-силен глас против решенията на някои директори в Лангли. Хърли не би си и помислил да вдигне ръка срещу Кенеди. Тя му беше като роднина и, разбира се, това беше част от проблема. Той беше оцелял след взрива, в който беше загинал бащата на Кенеди. Оттогава непрекъснато го измъчваше съвестта. Знаеше, че Стансфийлд изпитва подобни чувства, ако не и по-силни от неговите, и това само влошаваше нещата. Не че Кенеди не беше способна и кадърна, но когато станеше дума да я контролират в работата й, сърцата им се размекваха. И на Хърли му ставаше още по-трудно. Тази бъркотия беше нейна, а той не успя да я спре навреме. Трябваше още преди месеци да се намеси.

Той отпи от бърбъна си и си припомни как за първи път видя Рап. Интуицията не го беше подвела. Още тогава не го хареса и почувства, че не може да му има доверие. Направи всичко възможно да го изхвърли от програмата, но Рап се оказа по-корав, отколкото си мислеше. Малкият негодник ги водеше за носа, а Кенеди беше прекалено наивна, за да го забележи. Рап беше саможив и егоист. Армия от един човек, решен да избие всеки терорист, който му се изпречи пред очите.

На загрубялото лице на Хърли се изписа широка усмивка. Ако не друго, поне целите на Рап бяха смислени. Трябваше да му го признае. Но проблемът не беше в това. Хърли искаше да избива негодниците не по-малко от Рап, но нещата не бяха толкова прости. Тази професия беше деликатна и трудна и изискваше огромно търпение. Да, човек трябваше да има ум и кураж да убива, да си изцапа ръцете, но също така трябваше да има търпението на ловец. Ненапразно наричаха тази служба „нелегална“ и „тайна“. От ключово значение тук беше да действаш колкото се може по-незабележимо и безшумно. А Рап остави след себе си кървава диря от трупове из цялото Средиземноморие и привлече прекалено много внимание към работата на техния отдел. Само преди няколко месеца бяха водили спор по този въпрос. Хърли положи големи усилия да напие Рап, за да го накара да му се разкрие.