Винс Флинн - Комбинаторът

Пежото отмина бързо и преди Рап да успее да изкаже мислите си, Хърли рече:

— Какво, по дяволите, правят четирима мангали в Швейцария в събота вечер? Едва ли разглеждат забележителности.

Рап не знаеше дали мъжете бяха афганистанци, но беше сигурен, че онзи на задната седалка го позна. Той превключи на скорост и погледна в огледалото.

— Видя ли онзи тип на задната седалка?

— Да… гледаше, сякаш е видял призрак. — Хърли погледна назад. — И дори не спряха да си поприказваме. Я обърни и давай след тях.

Рап даде газ със 110 км/ч, сложи слушалката си в ухото и се обади по мобилния на Колман. Точно когато започна да звъни, зад един завой видя сивото пежо. Другата кола се скри зад следващия завой по-бързо, отколкото беше очаквал. Движеха се сигурно със сто и петдесет.

— Много бързат — отбеляза Хърли.

— Вие двамата сложихте ли си коланите? — попита Рап Хайек и Дюмон.

Те си ги сложиха. Рап погледна Хърли и видя, че той не е с колан.

— Голяма работа — гневно измърмори старецът.

— Да… знам, че ще умреш до шест месеца, но дотогава има много време. Затова сложи си проклетия колан веднага.

— Какво има? — чу се гласът на Колман от слушалката.

— Преследваме сиво пежо с четири врати. Карат към вас. Вътре има четирима, всички между трийсетте и четирийсетте. Приличат на афганистанци или пакистанци.

— Пакистанци са — заяви Хърли. — Познавам ги.

Рап не му обърна внимание и продължи да говори на Колман:

— В хотела ли сте?

— На тротоара отпред.

— Качвайте се в колата и давайте към другия край на града, където бяхме спрели по-рано. Канавката от южната страна дава добро прикритие. Сложи Уикър там и му кажи да стреля по гумите на пежото, когато излиза от града.

В слушалката Рап чу как Колман крещи заповеди на хората си.

— Скот, пежото кара много бързо. Тръгвайте!

— Готови сме. Вече сме в колата и караме натам. Искаш ли да остана във връзка?

— Не, пътят е един. Заемете позиции и тогава ми се обади. И ако започне престрелка, не убивайте всички. Трябва да говоря с тях.

— Разбрах. Ще се обадя.

Хърли посочи пътя и настоя:

— Дай още газ.

— Скот ще се погрижи да ги спре.

— Ами ако не успее?

— Ох, писна ми от твоето мрънкане. — Рап натисна рязко спирачки, завъртя кормилото и колата поднесе. — Да се обърнем ли искаш?

— Просто мисля, че можеш да караш по-бързо.

Излязоха на прав участък и Рап вдигна сто и шейсет, но в този момент от едно странично пътче излезе друга кола. Той намали и мина в насрещното платно. Напред следваше друг остър завой и от пежото нямаше следа. На всеки завой Рап очакваше да види сивата кола забита в някое дърво. Не беше необходимо да я настига, само да я следва достатъчно отблизо, докато стигне позицията на Колман.

От другата страна на града, на триста метра след последните къщи и точно преди пътят да завие на север, Колман отби встрани и отвори багажника. Уикър изскочи от колата и грабна торбата с оръжието си. Щом багажникът хлопна, беемвето отново даде газ. Уикър притича през пътя, прескочи канавката и се изкачи по насипа от другата страна. Грешката, която повечето хора допускат, когато правят автомобилна засада, е, че застават твърде близо до пътя. Прострелваш гумите и петтонното загубило контрол возило полита към теб. Уикър се качи до границата на дърветата, огледа позицията и остави торбата на земята.

Нямаше нужда от маскировка, гората предлагаше достатъчно прикритие. Бившият „тюлен“ се настани в основата на висок бор, прицели се последователно в два пътни знака и прецени разстоянието между тях. Приближи окото си до мерника и успокои дишането си.

След по-малко от секунда чу бръмчене на мотор и видя сивото пежо да преминава през градчето с безумна скорост. Уикър се прицели. Пежото се движеше твърде бързо и не позволяваше точен изстрел, но трябваше да намали преди завоя. Като по сигнал шофьорът натисна спирачки. Уикър хвана на мерник предното ляво колело и дръпна спусъка.

След частица от секундата се чу гърмеж от спукана гума. Предницата на пежото се килна наляво и задницата се завъртя. Уикър грабна снайпера и залегна зад дънера на бора. Сблъсъкът щеше да бъде наблизо.

От няколко дни Касар не можеше да се отърси от страха. Единствената причина да приеме задачата в Цюрих бе възможността да избяга, ако реши, че не може да вярва на Дурани. Беше го виждал твърде често да убива хора, за да не оставя свидетели. Рано или късно той също щеше да се окаже такъв неудобен свидетел и генералът щеше да го замени с някой побъркан фанатик като тези, които бяха сега в колата.