Клайв Къслър - Пираня

— И как ще стане това?

— Ще убия Сандекер.

Уошбърн се опули.

— Искате да участвам в убийството на вицепрезидента на Съединените щати?

— Вече сте убивали. Ще трябва да убивате отново, ако станете президент, просто ще пращете дронове и войници да го правят вместо вас. Вътре в играта сте, също като мен.

— И мислите, че убиването му ще ме направи президент?

— Вие бяхте вторият кандидат за вицепрезидент на изборите. Почти със сигурност щe ви посочат като заместник, с което моментално ще се превърнете в основен претендент.

— Но това е безумно! Дори да се съглася да играя по свирката ви, никога няма да успеете да го постигнете. Тайните служби охраняват и него, не само президента.

— Останете това на мен.

Уошбърн по изгледа с неразгадаемата физиономия на политик от кариерата.

— Щом залагам всичко, мисля, че заслужавам да знам какво сте намислили.

Кензит въздъхна раздразнено, но реши, че вече няма да има вреда, ако разкрие целта на мисията. Всички електронни устройства на Уошбърн бяха конфискувани от Базен, така че нямаше начин той да предаде информацията на някого преди работата да бъде свършена. А тогава щеше да е твърде късно да се измъква.

— След три дни вицепрезидентът ще се връща от среща на върха в Рио де Жанейро – каза Кензит. – Докато лети над Карибско море. „Еър форс 2“ ще бъде свален.

Джорджтаун, Вашингтон,

окръг Колумбия

Хуан никога не се беше срещал лично със Сея Жулиен Перлмутер, но се бе консултирал с него на няколко пъти при минали мисии, а за последно относно една потопена китайска джонка на име „Спокойно море“ Когато Тайлър Лок спомена за потенциала връзка между Кензит и кораба „Рорайма“, първата работа на Хуан след напускането на базата бе да се обади на Перлмутер. Морският експерт се зарадва да научи, че Хуан е наблизо, и като виден любител на добрата кухня настоя той и Ерик да му гостуват у дома за късен обяд.

Второто обаждане на Хуан бе до Лангстън Овърхолд, който му каза, че за ДНК анализа ще са нужни няколко дни, ако открият оригиналните проби на Кензит и Пиърсън, за да ги сравнят с резултатите от откритата на мястото на катастрофата тъкан. Междувременно трябваше да действат според предположението, че оценката на Лок е правилна и че липсващото тяло е на Кензит и той е все още жив.

Освен връзката с кораба единствената друга следа за мотивите на Кензит беше немският дневник, споменат от колегата му. След рязкото прекъсване на консултациите си с Пиърсън Кензит е трябвало да намери преводач за документа, фирма или човек, запознат с научната терминология. Съкратиха значително броя на възможните преводачи и Овърхолт обеща на Хуан да му се обади, щом открие нещо.

Когато стигнаха до имението на Перлмутер по един път със стогодишни дъбове, Хуан зави по кръглата алея пред триетажната сграда и спря пред конюшня, която по размери съперничеше на самата къща. Перлмутер беше преправил сградата, подслонявала някога десет коня и пет файтона, а също прислугата и кочияшите, за да намери място за огромната си библиотека. Той беше известен със своята най-голяма в света колекция от книги, редки документи и лични писма за кораби и корабокрушения. Ако имаше някакви сведения за германски учен на борда на „Рорайма“, когато е потъвал. Сен Жулиен Перлмутер със сигурност щеше да знае.

Спряха пред вратата и Хуан посегна към чукчето във форма на котва, но преди да успее да почука, вратата се отвори и на прага се появи мъж, който спокойно можеше да е по-едрият брат на свети Николай, облечен в царствен пурпурен халат и пижама с индийски десен. Блестящите му сини очи бяха обрамчени от рошава сива коса, брада с извити мустаци и червен като лале нос. Макар да се извисяваше на внушителните метър и деветдесет и пет и да тежеше сто и осемдесет килограма Перлмутер стоеше стабилно на краката си. Наоколо подскачаше мъничък дакел и джафкаше радостно.

— Хуан Кабрило! – извика домакинът; сграбчи ръката на Хуан и я раздруса енергично. – Истинско удоволствие е най-сетне да се срещнем!

— За мен е чест, че ме поканихте в дома си, господин Перлмутер. Иска ми се да не бях дошъл с празни ръце. Зная, че много цените регионалните деликатеси.

— Къде е „Орегон“ сега? Не е ли някъде наблизо?

Перлмутер беше един от малцината запознати с истинската природа на „Орегон“ и дискретността му бе извън всякакви съмнения.

— Не, в момента е в Доминиканската република.