Клайв Къслър - Пираня

— В нея споменава ли се нещо за Оз? – недоверчиво попита Ерик.

— Споменава се. – Перлмутер потупа страницата и зачете на глас: – „Ингрид Лутцен, немска емигрантка в Съединените щати, изгубила брат си Гюнтер в катастрофата. Тя ридаеше, докато разказваше колко бил развълнуван той в последното си писмо до нея, изпратено от Гваделупа при предишното спиране на кораба. Той търсел в Карибско море свидетелства в подкрепа на хабилитационния си труд по физика, който бил продължение на работата му в Берлинския университет, където неотдавна направил революционно откритие в новата област на радиоактивността. Гюнтер бил толкова запален фотограф, че превърнал каютата си в импровизирана тъмна стаичка и възнамерявал да й покаже снимките си, документиращи работата му. Единственото, което получила тя, бил дневникът с научните му бележки, донесен й от първия офицер на „Рорайма“ Елъри Скот. Той казал на госпожа Лутцен, че последните думи на брат й били „Намерих Оз“, препратка към любимата история на Гюнтер, когато тя го учела на английски при последното му гостуване при нея. Тя изпитала известна утеха, че последните му мисли били за общите им спомени.“

Ерик впери поглед в Перлмутер, докато осмисляше чутото.

— „Вълшебникът от Оз“ не е ли излязла много по-късно, през трийсет и девета?

— Филмът е оттогава – поправи го Перлмутер. – „Вълшебникът от Оз“ на Лиман Франк Баум е бил публикуван като детски роман през хиляда и деветстотната година. Напълно вероятно е имигрантите да са използвали книгата, за да научат езика ни.

— Но той е казал „Намерих Оз“, сякаш наистина е бил там – изтъкна Хуан.

— Може би е бълнувал? Предсмъртни халюцинации?

— Кензит явно е смятал, че това е важно. А книгата споменава наследения от него дневник, така че той със сигурност съществува.

— Лутцен с бил физик – добави Ерик. – Също като Кензит. Но без да знаем конкретното изследване на Лутцен, няма как да разберем защо Кензит е инсценирал собствената си смърт, за да продължи труда му сто години по-късно.

Хуан не виждаше никаква връзка между тези неща.

— Що за свидетелства е търсил Лутцен? Защо му е на един физик да обикаля Карибско море заради работата си?

— Отговорът може да се намира в „Рорайма“ – каза Перлмутер. – Лутцен е бил запален фотограф.

Ерик поклати глава.

— Онзи филм е киснал в топла солена вода повече от сто години. Сигурно нищо не е останало от него.

— Не е задължително – възрази Перлмутер. – Възможно е стъклените негативи, които са се използвали по онова време, да са останали непокътнати, ако контейнерът им е бил херметично затворен. Франк Хърли, фотографът от експедицията на Шакълтън, е спасил снимки, останали под вода, защото са били прибрани в плътно затворени поцинковани кутии. Ако доктор Лутцен е бил също толкова съвестен, възможно е фотографиите да са оцелели.

— Ако изобщо са още там — усъмни се Хуан. – Не може да се каже, че Мартиника е затънтено място. Водолазите претърсват онези останки от десетилетия.

— Може би не толкова старателно, колкото си мислите. „Рорайма е потънал на четирийсет и пет метра, дълбочина, която е недостъпна за повечето любители водолази. Подобни дълбочини могат да достигнат най-подготвените водолази, а малцина от тях биха се заели да изследват вътрешността, като се имат предвид опасностите заради ръждивия метал.

— Ще отнеме доста време да претърсим кораба, тъй като не знаем коя е била каютата му – отбеляза Ерик.

Перлмутер се ухили лукаво.

— Мисля, че мога да ви помогна и с това. – Той отново се втурна навън и се върна с голям сгънат лист, който разстла на масата. Това бе план на палубите на „Рорайма“.

— Добре, убедихме те – подхвърли Ерик. – Нямате нужда от компютър.

Макар че нямаше как да знае коя точно каюта е заемал Лутцен, Перлмутер посочи къде са се намирали помещенията за пътниците и по този начин значително стесни параметрите на търсенето им.

— Може ли да снимам? – попита Ерик.

— Разбира се – отвърна Перлмутер и махна към плановете. – А когато най-сетне ми се удаде възможност да видя фантастичния ви кораб, ще очаквам да ме разведете из него.

— Абсолютно.

След като Ерик приключи със снимките, Перлмутер ги поведе към изхода.

— Да се отбиете отново някой ден. И да ми кажете, ако и вие намерите Оз.

— Надявам се да не се натъкнем на летящи маймуни – каза Хуан и му смигна.

— Аз също – съгласи се Ерик. – Винаги ме карат да откачам от страх. – Когато видя погледите на другите двама, бързо добави: – Когато бях малък. Не сега.