Клайв Къслър - Пираня

Базен слезе, помъкнал своя пакет – кутия с размерите на самун хляб. Приближи небрежно микробуса откъм дясната страна и се увери, че никой не го гледа. Подобно на куриера, малцината минувачи по улицата бяха забили погледи в тротоара и гледаха да се скрият от вятъра.

Шофьорът беше заключил микробуса, но Базен пъхна тънка метална лента в рамката на прозореца и се справи с ключалката за секунди. Рязко дръпна нагоре, отвори вратата и се вмъкна вътре.

Заключи, намести се зад седалката на шофьора, извади глока си и зачака. Минута по-късно чу бързото приближаване на стъпки. Вратата на шофьора се отвори и в купето нахлу студен въздух. Куриерът се настани на мястото си със скърцане на пружини и хвърли четеца на електронни подписи на седалката до себе си.

Базен опря пистолета отстрани в ребрата му.

— Хей! – стреснато извика куриерът. Погледна надолу, видя оръжието и добави: – Господи!

— Тръгвай – нареди му Базен.

— Да, да. Добре, човече. Само не стреляй. – Той запали двигателя и потегли напред.

— Как се казваш? — попита Базен.

— Ленард О’Ший. Къде отиваме?

— Ще ти кажа къде да завиеш, Ленард.

— Не ме убивай, човече.

— Няма да ти направя нищо, стига да изпълняваш каквото ти казвам — с успокояващ тон каза Базен. – Разбираш ли?

О’Ший кимна така енергично, че тилът му се удари в облегалката за глава.

— Добре. Продължавай напред.

Караха десетина минути, докато Базен не му нареди да влезе в пуста алея на Хелс Кичън. О’Ший паркира и постави ръце на волана. Погледна умоляващо Базен в огледалото.

— Виж, човече, вземи каквото искаш. Така или иначе е застраховано. Пратките са предимно на богати банкери, които си продават разни неща един на друг. Няма да им липсват.

— За съжаление, Ленард, не съм тук за това.

На лицето на О’Ший успя да се изпише объркване, преди Базен да го халоса с пистолета в слепоочието. Ударът просна човека в безсъзнание, но Базен трябваше да е сигурен, че няма да се свести и да привлече внимание. Той издърпа О’Ший от шофьорското място и счупи врата му, след което го положи на пода между пакетите.

Базен вече беше с черни панталони, но се нуждаеше от останалите неща от униформата на О’Ший Съблече го и с разочарование откри, че ръкавите му са с пет сантиметра по-къси. Макар да бяха почти еднакви на ръст, което бе и причината Базен да избере нещастника, ръцете на О’Ший бяха необичайно къси.

Базен сви рамене и нахлупи шапката на „Ърбън Джънгъл“. Вече беше твърде късно, за да прави нещо по въпроса. Имаше пратка за доставяне.

Провери отново криптирания радиодетонатор в джоба си и сложи кутията на мястото до шофьора. Фалшивият етикет с логото на „Ърбън Джънгъл“ и обратен адрес ООН гласеше: „Глобъл Транслейшън Сървисис“, получател: Грег Хорн“.

Хуан стигна офиса на „Глобъл Транслейшън Сървисис“ петнайсет минути преди края на работното време. Каза на Ерик да го остави и да направи едно кръгче, за да си спестят проблемите с паркирането в Манхатън. Фирмата се оказа много по-малка, отколкото можеше да се очаква според името й. Лобито гледаше към Четиринайсета улица пет етажа по-долу и Хуан видя десетина бюра на преводачи със слушалки, които пишеха енергично, три отделни кабинета и заседателна зала.

Красива млада рецепционистка съобщи на Грег Хорн, че има посетител. Докато чакаше, Хуан гледаше трафика долу.

Дребен тъмнокос мъж, облечен в безупречен тъмносив костюм на тънки райета, отвори вратата в другия край на помещението. Това бе най-големият кабинет с дебела стъклена стена, през която се откриваше изглед към целия офис. Мъжът бързо пристъпи към Хуан със стегната усмивка под леко чипия си нос.

— Господин Кочран, аз съм Грег Хорн, президент и собственик на ГТС — представи се той и протегна ръка. Хуан беше решил, че е по-добре да използва един от псевдонимите си за тази среща.

— Благодаря, че се съгласихте да ме приемете така бързо, господин Хорн – каза той с дружелюбна усмивка и нагласи очилата на носа си. – Доста сериозна фирма имате.

— Бизнесът ни не е кой знае какво – заскромничи Хорн, докато въвеждаше Хуан в кабинета си. – Повечето работа се прехвърля на външни изпълнители, с изключение на най-важните и деликатни поръчки, които се изпълняват тук.

Щом влязоха, затвори вратата. Хуан се настани на предложеното му място.

— Поръчката на Лорънс Кензит тук ли беше изпълнена?

Хорн сплете пръсти и го погледна.

— Извинете, господин Кочран, но каква е връзката ви с господин Кензит?