Клайв Къслър: Пираня

Корабът беше голям, с дължина сто и седемдесет метра, но не можеше да се сравнява с огромните супертанкери, хвърлили котва на петролния терминал Паматакуал само на осем километра оттук. „Долос“ не беше контейнеровоз, а стар трамп*, който превозваше всякакви стоки между по-маловажните пристанища по света. Изглеждаше така, сякаш е трябвало да го пратят за скрап още миналия век. Старото момиче сигурно щеше да се разцепи на две и да потъне дори при най-малката буря и Лозада нямаше да остане изненадан.

[* Товарен кораб без определен рейс. – Б.пр.]

Два от петте крана на борда бяха толкова ръждясали, че нямаше как да са в употреба. Навсякъде по палубата се търкаляха боклуци и изпочупени машинни части, без никой да им обръща внимание. Двата комина бълваха черен пушек. Мръсната бяла надстройка се намираше между шестте предни трюма и двата задни, крилата на мостика стърчаха от двете й страни. Прозорците на лоцманската кабина бяха толкова мръсни, че Лозада и оттук можеше да види как лоцманът е избърсал част от стъклото, за да може да вижда, докато изминава осемте километра към пристанището.

Лозада бе служил двайсет години във военноморските сили на Венецуела, бе останал запасняк, откакто стана началник на пристанището, и щеше с готовност да се остави да го влачат под кила, ако позволи кораб да стигне до такова изпаднало състояние. Само най-евтините или най-отчаяните търговци биха доверили товара си на съд като този.

Даде знак на кормчията да спре при паянтовото мостче, спуснато от „Долос“, и се обърна към мъжа, който седеше зад него – бивш китайски морски пехотинец на име Гао Ваншу. С късата си войнишка прическа и стройна жилава фигура Гао още можеше да мине за военен.

- Е, какво мислите? – попита Лозада на английски. Двамата използваха този език помежду си. Адмиралът беше избрал лично Лозада за тази задача и искаше категоричен отговор.

— Още не знам – отвърна Гао.

— Не мога да докладвам на адмирала, докато не уверите. Заплащането ви зависи от това.

— Не мога да направя сигурно заключение, докато не се кача на борда.

— Така или иначе, по-добре да сте прав.

— Това заплаха ли е?

— Предупреждение. Адмирал Руис не обича да става за посмешище.

Гао погледна пистолета на Лозада и кимна бавно.

— Ще споделя с вас, ако имам съмнения за идентичността му.

— Гледайте да го направите. Помнете, че играете ролята на новобранец, което означава, че трябва да мълчите.

— Разбирам.

След като катерът беше завързан за „Долос“, двамата се качиха по мостчето и бяха посрещнати от немарлив моряк с опърпана каубойска шапка. Сплъстени кичури кафява коса стърчаха във всички посока изпод краищата, а по мустаците под големия нос имаше трохи. Жълто-кафявата риза на мъжа беше цялата в петна от кафе и пот и не можеше да скрие огромното му шкембе.

— Habla Espańol? – попита Лозада.

— Не – отвърна онзи с акцент, който Лозана не успя да разпознае. – И определено се надявам да говорите английски.

— Аз съм Мануел Лозада. Началник на пристанището Ла Гуанта. Моля да ме отведете при капитана си.

Устните на мъжа се разтеглиха в усмивка, разкривайки пожълтели от никотин зъби.

— Пред вас е. Името ми е Бък Холанд. Добре дошли на „Долос“. – Той протегна ръка и се здрависа енергично с Лозада.

Лозада едва успя да скрие изненадата си, че този мърльо е господарят на кораба, но бързо се окопити и представи Гао като свой ученик на име Фернандо Ван. Не очакваше етническата принадлежност на Гао да задейства аларма, тъй като във Венецуела имаше доста голяма популация китайски имигранти.

— Трябва да прегледам манифестите на екипажа и товара, както и регистрацията, и товарителниците.

— Дадено – отвърна Холанд. – Всичко е горе на мостика. Последвайте ме. Внимавайте къде стъпвате. Някои листа на палубата се нуждаят от поправка.

Лозада едва не се разсмя при това омаловажаване. Всичко беше толкова ръждясало, та беше цяло чудо, че огънатите стоманени листа са си още по местата, независимо от времето. На липсващите места на фалшборда бяха опънати вериги, а отблизо надстройката изглеждаше още по-ужасяващо. Дупките в стените бяха затворени с гниещ шперплат и една трета от прозорците на мостика бяха напукани.

Въпреки че беше проучил капитана, Лозада не бе очаквал от него чак такава немарливост не само към кораба, но и към самия себе си. Макар Холанд да беше на четирийсет, алкохолът и слънцето го бяха състарили с още петнайсет години. Според досието му капитанът беше възстановяващ се алкохолик, забил контейнеровоз в плитчините около Сингапур. Единственото командване, което можел да получи след инцидента, било върху това ръждясало старо корито и по всичко личеше, че Холанд напълно беше престанал да се вълнува за репутацията си.