Клайв Къслър: Пираня

— Яж това. Чичо Сам! Спипахме ти дрона!

Уедъл и Пиърсън плеснаха длани. Кензит само повдигна вежда и сви рамене, сякаш не си заслужаваше да ликува за нещо, което беше напълно очаквано да се случи.

Веселието се оказа краткотрайно, когато Уедъл забеляза на монитора си, че Х-47В завива. Машината трябваше да се отдалечава на път към баржата. А вместо това тя летеше право към тях.

И се спускаше.

—Какво става, Лорънс?

Кензит поклати смаяно глава.

— Не може да бъде.

Пиърсън свали краката си и впери поглед в него.

— Какво направи, Лари?

— Нищо не съм направил, за да предизвикам това.

— Кое? – попита Уедъл.

— Дронът се насочва към сигнала, който излъчваме.

— Какво? – Уедъл се опита да изключи сигнала, но компютърът не реагира. – Как е възможно?

— Аз… не съм сигурен.

Уедъл погледна монитора. С всеки миг машината се уголемяваше. Само след минута дронът щеше да се забие като камикадзе в кораба и да го унищожи със заряда си.

— Можеш ли да го препрограмираш?

Кензит беше зяпнал екрана, напълно смаян и онемял.

Уедъл го сграбчи за раменете и го разтресе.

— Попитах, можеш ли да го препрограмираш?

— Не знам – промълви Кензит. Може би за първи път през живота си произнасяше тези думи.

— Трябва да опиташ, иначе с нас е свършено. — Уедъл се завъртя и посочи с пръст Пиърсън. – Опитай да включиш системата за самоунищожение.

Пиърсън кимна енергично и се наведе над таблета си. Уедъл се втурна към вратата.

— Къде отиваш? – попита Кензит.

— Ако не успеете да овладеете управлението, мога [поне да изключа антената.

Той отвори вратата и изтича на мостика, където капитанът се взираше към носещия се към тях дрон.

— Тръгвай, Веднага! – извика Уедъл.

Капитанът нямаше нужда от второ нареждаме и даде пълен напред.

Уедъл се качи на палубата над мостика, където беше антената. Ако изключеше захранващия кабел, сигналът щеше да прекъсне. Дори дронът да останеше насочен към първоначалната им позиция, преместването на кораба щеше да ги спаси. Той посегна към антената и се канеше да хване кабела, когато корабът рязко потегли напред. Уедъл отлетя назад, препъна се в нещо и удари главата си в стената.

Видя звезди посред бял ден и тръсна глава, за да я проясни, след което запълзя обратно към антената. Черният кабел до чинията се виеше като змия по бялата палуба.

Погледна и видя как белите криле се носят към него, черният отвор на носа за поемане на въздух зееше като пастта на манта. Воят на реактивния двигател вещаеше огън и гибел, ако не успееше да прекъсне предаването. Явно нито Кензит, нито Пиърсън бяха постигнали успех.

Уедъл сграбчи кабела с двете си ръце и го дръпна. Той не се освободи. Уедъл опря крака в стойката на чинията и напъна с всичките си сили, докато мускулите му не запротестираха.

Внезапно кабелът се откачи, пръскайки искри, и Уедъл падна назад.

Надигна се и видя, че кабелът е напълно откъснат от антената. Нямаше начин да продължава да предава.

Носът ма кораба пореше водата – движеха се най-малко с двайсет възела. Щяха да се отдалечат на предостатъчно разстояние, прели дронът да се разбие.

Уедъл обърна поглед към машината, за да може да посочи на разследващите къде точно е паднала в морето. И за свой ужас видя, че дронът продължава да прави корекции в курса си.

Все още беше насочен право към тях. Щеше да ги удари след не повече от пет секунди.

Уедъл скочи на крака и се втурна да се хвърли зад борда, но бе твърде късно. Времето сякаш се сви, когато дронът се заби в кораба и експлодира.

Последната му мисъл, преди огненото кълбо да го погълне, не беше за жена му, майка му или за немската му овчарка Бандит. А беше съсредоточена върху факта, че това не бе инцидент. Фредерик Уедъл си отиде от този свят, питайки се кой точно го е убил.

Пуерто Ла Крус,

Венецуела Наши дни

Началникът на пристанището Мануел Лозада поклати невярващо глава, докато катерът му приближаваше ръждясалото корито, което трябваше да инспектира преди разтоварването на доковете на Ла Гуанта. Той заслони очи от залязващото слънце, за да вижда по-добре. От разстояние петната по корпуса сякаш целяха да маскират кораба за пътуване през джунглата, но отблизо си личеше, че просто боядисването е било направено немарливо, с различни оттенъци на гадно зелено, намацани да покрият олющените места. Дори по-новата боя беше започнала да се лющи.

Докато катерът минаваше покрай кърмата. Лозада различи името „Долос“ върху издадения край от бледожълто стъкло, който бе единственият белег за елегантност на иначе безусловно грозния съд. Флагът на кърмата беше либерийски, поето отговаряше на информацията, която бе открил сам.