Клайв Къслър - Пираня

Уплашен, че ще бъде изхвърлен в морето, Скот извика и трескаво затърси някаква опора. Плъзна се по покритата с пепел палуба, както беше под брезента, докато краката му не се удариха в капака на трюма. За секунда си помисли, че корабът ще се преобърне като „Граплър“ но старото момиче издържа и се изправи отново, макар че си остана със силен крен.

Скот отвори очи, надзърна изпод брезента да се ориентира и видя, че се намира срещу бака. Тъкмо се канеше да се опита да стигне до вратата, когато тя се отвори и двама моряци — Тейлър и Куоши – се пресегнаха и го извлякоха вътре.

Затвориха вратата и покриха люковете с дюшеци, куфари и всичко, което им попадна подръка. След като запечатаха помещението, те се сгушиха под брезентови покривала и одеяла и зачакаха края – на огнената буря, или на живота си.

След десетина минути, които му се сториха като цял час. Скот почувства как горещината намалява. Той стана и открехна вратата с надеждата, че най-лошото е отминало.

Нужен му бе само един поглед, за да осъзнае, че най-лошото тепърва започваше.

Палубата беше осеяна с овъглени трупове. Мъже, жени и деца бяха изгорени ужасно или покрити с толкова пепел, че изглеждаха като зазидани в бетон. Не можеше да различи пътниците от екипажа.

Тръгна неуверено между тях, като търсеше някакви признаци на живот. Откри някакъв човек да лежи по очи, с изгорели дрехи на гърба си. Горкият нещастник стенеше от болка. Скот внимателно го преобърна и се дръпна назад, когато видя ужасната гледка.

Косата на мъжа беше изчезнала напълно, кожата бе почерняла, а носът и ушите направо се бяха разтопили по лицето му. Скот позна, че е мъж само по остатъците от сакото и по вратовръзката, която се беше залазила непокътната под свитите му ръце. Долната половина на тялото му беше станала на въглен. Скот реши, че човекът явно е лежал по корем, когато огънят е стигнал до него.

— Помогнете ми, господин Скот – успя да промълви мъжът през напуканите си устни.

Скот го погледна объркано.

— Познавам ли ви, сър?

— Не ме ли познахте, господин Скот? – изграчи онзи. Всяка дума му костваше огромни усилия. – Лутцен.

Скот зяпна Гюнтер Лутцен. Никога нямаше да разпознае немеца.

Лутцен вдигна треперещи ръце към Скот; който си помисли, че човекът се протяга към него за помощ.

Вместо това той държеше безценния си бележник. Едва сега Скот осъзна, че Лутцен се е хвърлил върху бележника, за да го предпази от огъня.

— Умирам. Дайте го на сестра ми.

Скот не искаше да гледа как умира още един човек и отчаяно се озърна дали към тях не идва някаква помощ. Товарен кораб, който разпозна като „Родам“, завиваше ляво на борд към открито море. Цялата му кърма гореше.

— Моля ви, господин Скот – каза Лутцен, привличайки вниманието му обратно към себе си. — Ингрид Лутцен. Ню Йорк.

Нямаше какво повече да направи за човека. Скот кимна, внимателно взе бележника и го затъкна в пояса си.

— Разбира се, господин Лутцен. Ще се погрижа.

Лутцен не мажеше да се усмихва, но успя да кимне.

— Кажете и, че бях там – измъчено изхриптя той. – Успях. Това ще промени всичко. Сияеха като изумруди, големи колкото дънери.

Закашля се и тялото му се разтърси от напрежението. Скот се опита да се изправи и да му намери вода, но Лутцен сграбчи ръкава му и го придърпа към себе си, докато ухото му не се озова над устата на немеца. Той прошепна две думи, после ръката му се отпусна. Лутцен остана да лежи неподвижно, най-после спасен от болката.

Скот остана коленичил още известно време, объркан от чутото. После още стонове привлякоха вниманието му и той се изправи. Капитанът беше мъртъв или смъртно ранен, така че сега той командваше.

Събра всички оцелели, които успя да намери – общо трийсет от шейсет и осемте на борда, ала половината от тях едва ли щяха да преживеят нощта. Скот и трима други от екипажа бяха единствените, които се бяха отървали сравнително невредими. Заеха се да направят сал от останките на една спасителна лодка, но усилията им се оказаха нахалост, защото френският крайцер „Суше“ пристигна следобеда и ги качи на борда си, оставяйки „Рорайма“ да потъне. Офицерът, който му даде чашка кафе, сподели опасенията си, че нито един човек от Сен Пиер не е преживял унищожението.

Той като малцината му подопечни бяха в безопасност и нямаше какво да прави. Скот извади бележника на Лутцен от пояса си и го прелисти. Както и подозираше, не успя да разбере нито дума. Всичко беше на немски, а и по-голямата част от написаното се състоеше от уравнения и научни дрънканици. Надяваше се, че сестрата на Лутцен ще може да го разчете, и се закле да спази обещанието си и да й даде бележника.