Клайв Къслър: Пираня

Сбогува се с него и се върна на квартердека, където откри третия помощник, който се взираше като омагьосан към града.

— Господин Хейвърс – заговори го Скот. – Какво привлича вниманието ви?

— Ами, гледката е тиха и спокойна, нали, господин Скот? И окъпана в ярка слънчева светлина.

Скот неохотно се съгласи, че гледката е хипнотизираща. Но не би избрал думите „тиха и спокойна“ За него си беше зловеща.

— Имаме работа за вършене. Капитанът държи палубата да блести, когато потеглим.

— Слушам, сър. Нещо против да направя само една снимка, преди да започнем? Фотоапаратът ми е в каютата.

Скот извади джобния си часовник. Седем и четирийсет и девет. Докерите бяха на литургия, така че няколко минути не бяха от значение.

Той се усмихна и кимна.

— Само по-бързо.

— Благодаря, сър – радостно отвърна Хейвърс и забърза към каютите на екипажа.

Скот направи само няколко крачки към мостика, когато слънцето сякаш угасна. Погледна с трепет към Пеле. Гледката, която се разкри пред очите му, го остави закован на място, сякаш някой беше циментирал краката му за палубата.

Огромен стълб от черен пушек и пепел се изстреля право нагоре в небето, сякаш избълван от корабно оръдие. Едната страна на планината се разцепи и втора вълна от пепел плъзна надолу по склоновете на Пеле на сияеща лавина от свръхнагорещен газ. Смъртоносното течение се носеше право към Сен Пиер. С тази скорост щеше да погълне града след по-малко от минута.

Скот не можеше да помръдне. Беше хипнотизиран от ужасяващата картина, която бе безмълвна, докато оглушителната ударна вълна не стигна до кораба и не го запрати назад. Сигурно щеше да остане притиснат в стената, докато не бъде пометен от смъртоносния облак, ако не беше ужасният рев. Изтръгнат от вцепенението си, Скот дойде на себе си. Първият му импулс беше да спаси кораба, така че се втурна към носа.

В средата на кораба се натъкна на капитан Мъга, който тичаше в обратната посока. Явно му беше хрумнало същото като на Скот.

— Вдигайте, господин Скот! – извика той, докато тичаше към мостика.

— Вдигаме котва, тъй вярно! – извика в отговор Скот. Третият помощник, който беше отишъл за фотоапарата, застана до капитана на мостика и нареди на котелното отделение да даде пълна мощност.

Скот стигна до веригата и задейства парната макара на котвата. Пътниците около него пищяха от ужас и тичаха във всички посоки, без да знаят как да се предпазят от идващия огнен дъжд. Повечето от екипажа не се справяха по-добре от тях и въпреки виковете на Скот за помощ, никой не се отзова.

Преброи петнайсет фатома* навита верига, когато смъртоносният облак от пепел достигна северния край на Сен Пиер, като подпалваше всичко, което докосваше, и събаряше каменни сгради, все едно бяха направени от кибритени клечки.

[* Около 27,5 м. (1 фатом=1,83 м.) – Б.пр.]

Облакът продължи да се спуска към пристанището. Първи по пътя му беше полагащият телеграфен кабел кораб „Граплър“. Той обаче нямаше време да се подпали, защото бе преобърнат от водната стена. Цунамито се понесе към тях, премазвайки кораб след кораб.

Оставаха още петнайсет фатома верига и Скот осъзна, че няма никаква надежда да изведат навреме „Рорайма“ от пристанището. Хвърли се да търси убежище. Огънят щеше да стигне до тях само слез секунди, така че не му оставаше нищо друго, освен да грабне голямо парче насмолен брезент от един от вентилаторите, да го нагъне няколко пъти и да покрие главата си. Хвърли се на палубата и се сви под брезента, като го надигна само колкото да може да гледа. Видя капитан Мъга да дава заповеди на мостика, мъчейки се отчаяно да спаси обречения си кораб.

Скот усети жегата преди ударната вълна. Беше толкова силна, че щеше да му е по-хладно, ако беше влязъл в някой от бойлерите в котелното. Дебелият брезент го предпази от най-лошото – без него със сигурност нямаше да оцелее. Предположението му се потвърди, когато с ужас видя как мустаците, косата и дрехите на капитана пламнаха. Той запищя от непоносимата болка и кошмарната гледка беше спестена на Скот, когато Мъга изчезна от погледа му.

Горещи камъни и кал се посипаха по брезента, някои с размерите на сачми, други колкото гълъбово яйце. Не падаха със скорост, която би могла да нарани Скот, така че той просто изтърпя пороя и слушаше как камъните падат със съскане във водата около кораба.

Миг по-късно ударната вълна стигна до „Рорайма“ и едва не изтръгна брезента от ръцете на Скот. Двете мачти се пречупиха на шейсет сантиметра над палубата, сякаш бяха срязани с трион; коминът също се разцепи на две. Вълната блъсна кораба отстрани и първо го наклони към левия борд, после толкова рязко надясно, че едва не загребаха вода.