Клайв Къслър: Пираня

Включиха се безшумни вентилатори и за секунди противната воня изчезна от стаята, за да се смени със свежия аромат на бор.

— Харесва ли ти новата ми измислица? – попита безтелесният глас на Макс.

Дойде ред на фалшивите зъби и мустаците.

— Не бих използвал думата „харесвам“. Ако целеше само да им се насълзят очите, прескочи здравата прага. Имах чувството, че началникът на пристанището ще избълва обяда си.

— Но се получи, нали?

Последни бяха кафявите контактни лещи. Очите му от черни отново станаха кристално сини, каквито бе наследил от майка си. Хуан Кабрило се усмихна.

— Струва ми се, че се върза. Ще се видим след няколко минути в каютата ми.

Той захвърли маскировката включително и гуменото шкембе, което бе покривало мускулестото му тяло, оформено от всекидневното плуване по един час – в кошчето за боклук. Нямаше да я използва отново.

Чернокожият, който беше нахълтал по време на срещата, се върна, като този път носеше плъха не така предпазливо. Метна го на бюрото и той отскочи към стената. Плюшеното животинче изглеждаше толкова истинско, че Хуан лесно можеше да си представи как всеки момент ще се раздвижи и ще се шмугне някъде.

— Не си падаш по плъховете, а, Линк? – подхвърли Хуан, преднамерено избягвайки намека, че бившият тюлен се страхува от тях. Ако масивният Франклин Линкълн се боеше от нещо, Хуан определено нямаше никакво желание да се сблъсква с обекта на страха му.

Линк се подсмихна подигравателно.

— Майтапиш ли се? В Детройт такива ги наричахме мишки. Нашите бяха големи почти колкото еноти.

— Като те слушам, май от тях са ставали чудесни домашни любимци.

— Защо мислиш, че нарекох този Чарли?

Хуан се разсмя и погледна часовника си.

— По график трябва да отплаваме след три часа, след като разтоварят тора – каза той, докато излизаше в коридора, където спря пред една мивка, чието шкафче бе пълно с парцали и почистващи средства, които никога не бяха използвани. – Какво е положението с оборудването?

— Всичко е готово за действие.

— Добре. Ще се отбия при Макс и ще се видим на лунния басейн.

— Дадено, председателю. – Линк продължи по коридора, като си тананикаше „Седнал на кея“ на Огис Редиш.

Хуан завъртя кранчетата на неработещия умивалник по определен начин. Чу се рязко изщракване и задната стена се отвори, разкривайки коридор, който подхождаше чудесно на луксозен круизен кораб. Скритите лампи хвърляха мека светлина върху стените от махагон и луксозната пътека по пода, нямаща нищо общо с мръсотията, която бе видял началникът на пристанището. Той мина през отвора и продължи към каютата си.

Открай време му харесваше преходът от измамно занемарената горна част в лъскавия и елегантен свят под палубите. Той символизираше всичко, което обичаше в този кораб. Макар на кърмата в момента да пишеше „Долос “, тук долу никога не го наричаше по друг начин, освен с истинското му име – „Орегон.

„Орегон“ беше творение на Хуан. Като председател той бе замислил кораб, способен не само я избегне нежелано внимание, но и да го отблъсне. Малцина знаеха за технологичните чудеса, скрити в привидно разпадащия се корпус. Тази измама правеше „Орегон“ на практика невидим в пристанищата на Третия свят, които обикаляше. В действителност той бе разузнавателен съд от четвърто поколение, последна дума на техниката. Можеше да отиде там, където не би могъл да попадне нито едни американски военен кораб, да влиза в пристанища, недостъпни за повечето търговски кораби, и да превозва секретни товари, без да събуди подозрения.

Хуан влезе в каютата си, която бе пълна противоположност на фалшивата каюта, която бе показал на Лозада. Подобно на всички членове на екипажа, той разполагаше с предостатъчно средства да украси мястото според вкуса си, тъй като то му служеше за дом. В момента каютата му беше обзаведена в стил, отдаваш почит на „Café Américain“ на Рик от филма „Казабланка“,

Съблече се и свали изкуствения крак, закрепен под дясното му коляно — спомен от артилерийски снаряд, изстрелян от китайски разрушител на име „Чендо“. Потърка чукана, но обичайна фантомна болка не отмина. Отиде с подскоци до шкафа и остави протезата в края на спретната редица други протези, всички с различно предназначение – някои козметични, други практични. Онази, който беше свалил, приличаше на истински крак, до изпъкналите вени и косъмчетата.

Взе „бойния крак“, както го наричаше, и си го сложи. Уникалната протеза от титан криеше в себе си резервни оръжия, сред които класически 45-и калибър АСР „Колт Дефендър“ с лазерен мерник „Кримсън Трейс“ – точно и надеждно подобрение на стария „Кел-Тек“, пакет пластичен експлозив колкото тесте за карти и керамичен нож за мятане. Петата скриваше късоцевна пушка, заредена с един-единствен патрон 44-ти калибър.