Клайв Къслър - Пираня

Хуан забеляза захвърлени опаковки от храна в ъгъла. Храната беше ахилесовата пета на Кевин. В един момент тежеше почти сто двайсет и пет кила, но след успешния стомашен байпас и специалната диета, наложена му от главния готвач на „Орегон“, вече беше със стройна фигура и тежеше едва осемдесет и три.

— Надявам се да си внимавал с местната кухня – каза му Хуан. — Няма по-лошо нещо от отмъщението на Монтесума по време на плаване.

— Не ми говори – обади се Линк и поглади корема си. – Надявам се никога повече да не стъпя в Мозамбик.

— Карам я само на бутилирана вода и пакетирана храна – отвърна Кевин. – А сега сядай по-живо. Имаме работа за вършене.

Част от задачата на Линк при идването му във Венецуела предишната седмица бе да наблюдава от разстояние заподозрения склад. Покрити тежки камиони – вероятно натоварени с оръжия – влизаха ден и нощ в обекта през оградата от бодлива тел и добре охранявания портал, преди да изчезнат в сградата. По периметъра обикаляше стража с постоянно сменящ се график, а на дока и по оградата бяха разположени камери. Нямаше как да проникнат незабелязано.

Единствената друга възможност бе да използват главния вход. Линк бе забелязал на два пъти един и същи капитан да влиза в обекта. Фотографиите с високо увеличение бяха изпратени на ЦРУ, откъдето идентифицираха капитана като Карлос Ортега. Той прекарваше по-голямата част от времето си в основната военноморска база в Пуерто Кабело, където се намираше и в момента. Макар Ортега да бе горе-долу с височината и телосложението на Хуан, двамата изобщо не си приличаха. Хуан беше светлокос и голобрад, докато Ортега бе по-мургав, с черна коса, рунтави вежди, кафяви очи, добре поддържани мустаци и нос, който приличаше на чупен.

Точно тук идваше редът на Кевин. Няколко от снимките, направени от Линк на Ортега, бяха залепени с тиксо на огледалото. Гримьорът щеше да преобрази Хуан във венецуелския военноморски капитан.

Хуан се изсуши и седна на стола, а Линк отиде при хъмвито, за да се увери, че е в добро състояние. Трябваше да разчитат на него, за да се върнат скоростно, но „Орегон“ след приключване на разузнаването.

Обикновено Кевин пускаше спокоен алтернативен рок, докато работеше, но необичайното местоположение налагаше да пази тишина, за да не привлече нежелано внимание. С майсторски движения той положи лепилото за латексовия нос, добави рунтавите вежди и сложи грим на лицето на Хуан. Последните щрихи бяха черната перука и цветните контактни лещи. Когато Кевин приключи, Хуан имаше странното чувство, че от огледалото го гледа напълно непознат.

— Отлична работа както винаги, Кевин – каза той. – Не мога да се позная.

Линк, който вече беше облякъл униформата си и бе взел автомата FN FAL, тупна Кевин по рамото.

— Еха! Не знам дали да му козирувам, или да му препоръчам пластичен хирург за грозната мутра.

— Не го слушай – рече Кевин. – Изглеждаш идеално, ако питаш мен. Пробвай униформата.

Хуан си сложи специално ушитата униформа и фуражката. След като се облече, Линк и Кевин го огледаха критично.

— Струва ми се, че си с два пръста по-висок от Ортега, но едва ли някой ще забележи – подхвърли Линк.

— В такъв случай сме готови – заключи Хуан. – Отново надмина себе си, Кевин.

— Изглежда, че работата ми тук приключи – каза гримьорът и започна да прибира гримовете си. – Връщам се на „Орегон“ веднага щом тръгнете.

Щеше да зареже по-трудните за пренасяне неща и да отиде пеша до кораба. Макар че наблюдаваха всеки слизащ, венецуелците нямаше да му попречат да се качи на „Орегон “, особено щом имаше необходимите документи, че е член на екипажа.

Тъй като беше с по-нисък чин, Линк щеше да играе ролята на шофьор. Двамата се качиха в хъмвито и Кевин отвори вратата на гаража. Линк запали и излезе на пътя.

Не се наложи да пътуват дълго. До склада и дока се стигаше за около две минути.

Когато стигнаха портала, един войник с автомат като на Линк им махна да спрат пред спуснатата бариера. Зад войника имаше втори. Първият се наведе и козирува, когато видя пагоните и лицето на Хуан.

Хуан отвърна на поздрава и му даде изфабрикуваната от Кевин карта за самоличност. Макар че охраната със сигурност го беше познала, проверката бе задължителна.

Войникът върна картата и даде знак на другия да отвори портала.

— Добре дошли отново, капитане – каза той. – Ако идвате при лейтенант Домингес, той е в офиса на охраната. – Войникът посочи недвусмислено към вратата на ъгъла на склада. Огромните врати на гаража бяха затворени и под тях не се виждаше никаква светлина. Като се изключат прожекторите из обекта, единствените други светлини идваха от дока зад склада, където беше спрял огромен танкер. Около предната част на кораба, където се намираха свързващите тръби на една от най-големите рафинерии ма Венецуела, се тълпяха работници.