Клайв Къслър - Пираня

Хуан трябваше да се съгласи, че това откритие ще бъда новина номер едно на стария му ментор от ЦРУ.

Като стана въпрос за чекове, свърза ли се с „Аглас Салвидж“? – попита той.

Макс кимна.

— След малко тръгват с океански влекач от Кингстън. Собственикът, Бил Мъсгрейв, преговаря за условията с „Кабимас“. Тъй като ние сме намерили кораба, ще получим от него десет процента.

Спасяването на кораби беше доходоносен и опасен бизнес, така че заплащането обикновено бе процент от цената на кораба и товара му. В този случай това означаваше повече от сто милиона долара, ако успееха да докарат кораба до пристанището невредим, така че делът на Корпорацията щеше да е приличен.

Доста добре за един ден работа. А ето че се очертаваше да спечелят още повече.

Кранът спусна мрежата си и водолазите в моторницата бяха готови да подготвят подводниците за изваждане от водата.

Най-неочаквано първата подводница потъна под

повърхността.

— Какво, по дя… – изтърси Макс.

Изчезна и втората подводница. После и третата.

Хуан се свърза с оперативния център.

— Губим подводниците. Да не би да се готвят да атакуват? Докладвайте.

— Не, капитане – отвърна Линда. – Сонарът показва, че потъват право надолу.

Хуан се обади на водолазите да се опитат да стигнат до една от тях, но беше късно. И трите подводници потъваха бързо към дъното на три километра дълбочина. Дори да успееха да извадят подводниците, от тях едва ли щеше да е останало много.

— Прати снимките на Овърхолт – каза Хуан на Мърф. – Аз отивам да говоря с гостенката ни.

Хуан влезе във фалшивата трапезария и си взе чаша кафе, преди да седне при Мария.

— Екипажът добре ли се отнася с теб? – попита той.

— Всички са чудесни – каза тя, докато оглеждаше занемареното помещение. – Никога не бих си помислила, че на кораб в подобно… ъъъ, състояние, ще предлагат такава превъзходна храна.

— Всичко опира до външен вид. Корабът е по-чист, отколкото изглежда. Влагаме парите си там, където има смисъл. Виж, трябва да те помоля за една услуга.

— Разбира се. Каквото и да е. Вие спасихте мен и кораба ми.

— Ще ти бъдем благодарни, ако не споменаваш участието ни.

— Но защо? Ти и хората ти заслужавате медал и онова, което направихте.

— Предпочитаме да не привличаме прекалено внимание заради товара, който превозваме. – Нямаше нищо лошо да намекне, че са контрабандисти. Фактът, че имаха опит с оръжията и бойната тактика само щеше да подсили впечатлението.

Мария го погледна разбиращо.

— А, ясно. А какво да кажа за труповете в кораба ми?

Хуан беше готов с версията си.

— Пирати. Опитали са се да превземат кораба, докато е търпял бедствие, и избили екипажа ти.

— А кой е избил тях?

— Съперничество помежду им. Сред тези крадци, които в крайна сметка ще бъдат идентифицирани като кривнали от правия път моряци от военноморските сили на Венецуела, няма такова нещо като чест. Останалите избягали, когато разбрали, че не могат да приведат кораба в движение.

Хуан буквално виждаше как колелцата в мозъка й се въртят, докато обмисляше историята.

— Има логика – каза тя накрая. – Това е най-малкото, което мога да направя за вас.

— Благодаря. Междувременно смятам, че е по-добре да останеш с нас. Решението си е твое, разбира се, но ако зад тази история наистина стои адмирал Руис, може да си в опасност. Не мисля, че си пада по непредвидените неща. Разбира се, стига да нямаш нищо против да изчезнеш, докато не се разчуе.

— Едва ли ще мога да командвам кораба си в близко бъдеше. А на бившия ми съпруг определено няма да му липсвам. Но трябва най-малкото да докладвам в „Кабимас“

— Кажи им истината. Че се страхуваш за живота си, защото нападателите са се измъкнали. Когато бъдат заловени, ще се почувстваш достатъчно в безопасност; за да се върнеш.

Тя обмисли предложението му.

— Добре. Мисля, че ще ме разберат. В момента основната им грижа е как да спасят кораба.

— Чудесно. Ще кажа на стюарда ми Морис да те настани в подобаваща каюта.

— Още веднъж благодаря, капитан Кабрило.

Той й се усмихна.

— Радвам се, че успях да помогна.

Остави я в способните ръце на Морис и отиде в каютата си, където му бяха прехвърлили обаждането от Лангстън Овърхолт.

— Задейства какви ли не аларми с тези снимки, Хуан – сърдито каза старецът. – Никой не беше очаквал да ги види излезли на бял свят, да ме прощаваш за израза.

— Значи са американски дизайн?

— Флотът работеше върху този проект години наред, докато някакъв вирус не сложи край на програмата. Целият софтуер на контролерите беше заразен и файловете с техническата документация бяха заличени. Само някой от екипа би могъл да направи това.