Клайв Къслър - Пираня

— Стига, Майк, ние с теб сме две страни на една и съща монета – рече примирително Мак Ди.

— В какъв смисъл?

— Никой от нас не е бил достатъчно тъп, че да стане морски.

Двамата се обърнаха към Линда, която беше единственият моряк на борда, и се разсмяха от сърце. На „Орегон“ с Майк и Мак Ди се шегуваха добродушно, че са единствените „сухи дупета“ от екипажа, но в този случай те имаха числено превъзходство.

Тя ги изгледа стоически, но с игрив блясък в очите.

— Това беше. Заповядвам ви да стъпите на дъската.*

[* Вид наказание, при което провинилият се върви с вързани очи по изкарана зад борда дъска, докато не падне в морето. – Б.пр.]

— Тъй вярно, госпожо – отвърнаха в един глас те и започнаха да навличат черната си екипировка – пуловери, панталони, ръкавици, кубинки и шапки. Като последен щрих намацаха лицата си с черен грим.

Докато двамата се приготвяха за екскурзията. Линда включи двигателя и насочи „Дискавъри“ право срещу приближаващия „Сорокайма“, който плаваше към севернокорейското пристанище Вонсан.

Танкерът превозваше трийсет и осем милиона литра рафиниран дизел, предназначен за превозните средства от арсенала на Северна Корея. Покрай ембаргото върху горивата, наложено от повечето държави, и почти без собствени рафинерии, все по-войнствените севернокорейци зависеха от редовните доставки от Венецуела, чийто президент бе личен приятел с техния лидер. Без горивото севернокорейските въоръжени сили не можеха да помръднат.

Оръжията на „Орегон“ с лекота можеха да потопят кораб дори с размерите на „Сорокайма“, но мисията беше пo-изтънчена. Освен че Корпорацията отказваше да потопява невъоръжени съдове, венецуелците имаха предостатъчно танкери и петрол, така че потопяването в най-добрия случай само щеше да забави доставката. Вместо това Линда, Мак Ди в Майк щяха да съсипят горивото в трюмовете на танкера и да извадят от строя огромен брой превозни средства на севернокорейската армия.

На кърмата на „Дискавъри“ имаше шест съда с размерите на термос, по един за всеки трюм. В тях се съхраняваха бактерии, създадени тайно от Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната, известна като ДАРПА . Мутиралият щам на анаеробната бактерия clostridium, кръстен „Кородиум“ от създателите му, се размножаваше с лекота в дизела и замърсяваше целия резервоар, в който беше попаднал. Нямаше цвят и миризма, така че замърсяването не можеше да се установи без лабораторни изследвания.

Бактерията променяше строежа на дизела и той развиваше много по-високи температури. Попаднал в двигател, замърсеният дизел щеше да доведе до прегряване и пълно изваждане от строя. С малко късмет щамът, внедрен в трюмовете на „Сорокайма“, щеше да зарази всички севернокорейски запаси от гориво, като го направи неизползваемо и унищожи двигателя на всяко превозно средство, заредено с него.

Трудната част беше да вкарат бактерията в горивото, без да бъдат забелязани. И при най-малкото подозрение за нещо нередно екипажът на „Сорокайма“ щеше да изследва горивото и да открие проблема много преди да стигнат Вонсан. Ако научеха за вероятното заразяване с бактерии, севернокорейците щяха да започнат да изследват цялото доставено им гориво. Линда и екипът й трябваше да изпълнят мисията си успешно още първия път, защото втори просто нямаше да има.

Операцията ставаше още по-деликатна и поради това, че трябваше да се проведе едновременно с втората мисия на председателя. Ако двете мисии се предприемеха отделно и първата се провалеше, втората щеше да бъде изложена на опасност.

Задачата на Линда бе да държи миниподводницата на позиция, докато Мак Ди и Майк проникнат на танкера с бактерията и я пуснат в горивото през системата от тръби на кораба.

Но те не можеха да се качат на кораба в движение. Дори „Дискавъри“ да успееше да поддържа скоростта и да плава успоредно с танкера, опитът на Мак Ди и Майк да напуснат подводницата щеше да бъде катастрофален. Налагаше се да принудят „Сорокайма“ да спре.

Повреждането на танкера бе немислимо. Вероятно щяха да го извлекат обратно в пристанището, вместо да продължи към Северна Корея и при прегледа можеше да се установи, че повредата е била нарочна, и да започнат да се питат мой я е причинил и защо. Единствената възможност бе да действат скрито, като подходът имаше и своите предимства. Ако вината за замърсяването паднеше върху венецуелците, севернокорейците едва ли щяха да се обърнат отново към тях за бъдещи доставки.