Стивън Уотсън - Преди да заспя

Притеснена съм. Изплашена. Не съм жената, на която каза „довиждане“ сутринта. Научила съм моята история. Открила съм себе си. Какво ще си помисли, като ме види? Какво ще каже?

Трябва да го питам дали знае за дневника ми. А ако го е прочел, какво мисли.

Той извиква името ми, когато затваря вратата.

— Кристин? Крис? Прибрах се.

В гласа му обаче не звънти радост; звучи уморено. Извиквам в отговор, за да знае, че съм в спалнята.

Първото стъпало проскърцва под тежестта му, пъшкане придружава събуването на едната обувка, после на другата. Сега ще нахлузи пантофите и ще тръгне към мен. Става ми приятно, че познавам неговите привички — дневникът ме е подготвил за тях въпреки безсилието на паметта ми, — но ето че докато се качва по стълбите, ме връхлита друго чувство. Страх. Спомням си написаното отпред в дневника ми. Не се доверявай на Бен.

Той отваря вратата на спалнята.

— Скъпа!

Не съм помръднала. Все още седя в края на леглото, пред отворената чанта. Бен се спира на вратата, аз ставам, разпервам ръце, тогава той се приближава и ме целува.

— Как мина денят ти? — питам аз.

Той сваля вратовръзката си.

— О, да не говорим за това. Нали заминаваме!

Звучи уморено. Започва да разкопчава ризата си. Преборвам се с инстинктивното желание да извърна очи, напомням си, че това е моят съпруг, когото обичам.

— Приготвих багажа — казвам плахо. — Дано не съм забравила нещо. Не знаех какви дрехи би предпочел.

Той събува панталона си, внимателно го сгъва по ръбовете, преди да сложи закачалката в гардероба.

— Сигурно си се справила.

— Не знам къде отиваме, затова се чудех за дрехите.

Той се обръща. Раздразнение ли улових в очите му?

— Ще прегледам чантата, преди да я занеса в колата. Не се тревожи. Благодаря ти, все пак си сложила началото.

Той сяда пред тоалетката и обува чифт избелели джинси. Прави ми впечатление, че са с идеален ръб.

— Бен — осмелявам се да попитам, — знаеш ли къде бях днес?

Едва сега ме поглежда.

— Да, знам — отвръща.

— Значи знаеш за доктор Наш.

Той извръща глава, сякаш за да скрие лицето си.

— Да, ти ми каза.

Виждам отражението му в централното и страничните огледала на тоалетката. Три образа на моя избраник за съпруг. Мъжът, когото обичам.

— Всичко ми разказа. Наясно съм.

— Нали нямаш нищо против, че се срещам с него?

— Трябваше да ми кажеш по-рано. Но не, нямам нищо против.

— А за дневника ми знаеш ли?

— Да, обясни ми, че ти помагал.

— Чел ли си го?

— Не. Ти ми каза, че е личен. Не бих се ровил в личните ти неща.

— А за Адам? Знаеш ли, че знам за Адам?

Забелязвам, че трепва, сякаш съм изстреляла думите като нападка. Изненадана съм. Очаквах да се зарадва.

Той се обръща и ме поглежда.

— Да.

— Не виждам никакви снимки. В къщата има много снимки, но нито една негова.

Той се изправя, прави крачка-две и сяда на леглото до мен. Хваща ръката ми. Ще ми се да престане да се отнася с мен, сякаш съм крехка порцеланова кукла и истината ще ме пречупи.

— Исках да те изненадам. — Пъха ръка под леглото и изважда фотоалбум. — Ето тук съм ги сложил.

Подава ми го. Тежък, тъмен на цвят, с корици, които несполучливо имитират черна кожа. Отгръщам предната и откривам наблъскани снимки.

— Исках да ги подредя както трябва — казва той. — И довечера да ти поднеса този подарък, но не ми остана време. Съжалявам.

Набързо преглеждам снимките. Адам като бебе, като малко момченце, после възмъжал; на някои е сам, на други с мен или с млада жена.

— Това неговата приятелка ли е? — питам.

— Една от тях — отвръща Бен. — С която се задържа най-дълго.

Поглеждам я по-внимателно. Тя е красива, руса, късо подстригана. Напомня ми на Клеър. Адам се смее, гледа право в обектива; тя е полуизвърната към него, по лицето й се чете и радост, и укор. Приличат на заговорници, сякаш човекът зад камерата им е разказал мръсен виц и е побързал да ги щракне. И двамата изглеждат щастливи.

— Как се казваше?

Бен се забавя с отговора.

— Хелън. Казва се Хелън.

Сърцето ми се свива: попитала съм в минало време, защото съм решила, че и тя също е мъртва. Прокрадва се и друга догадка; ами ако е умряла само тя… прогонвам я, преди да е добила форма и конкретност.

— Хелън ли беше последната му приятелка?

— Да. Смятаха да се сгодят.

Тя ми се вижда толкова млада, жадна за живот, с очи, изпълнени с надежда за онова, което я очаква. Още не знае какъв страховит удар й се готви.

— Искам да се запозная с нея.