Марио Пьюзо: Шест гроба преди Мюнхен

Майкъл Рогън се загледа в крещящо ярката витрина на най-посещавания нощен клуб в Хамбург.

„Чувствено! Безсрамно! Греховно!“ Собствениците на „Червения Петер“ не се свеняха от онова, което предлагаха на клиентите си.

Майкъл извади малка снимка от джоба си и се вторачи в нея под червената лампа с форма на свиня. Стотици пъти се бе взирал в тази снимка, но се тревожеше дали ще познае мъжа, когото търсеше. Знаеше, че хората могат да се променят твърде много за десет години. Самият той се бе променил.

Подмина угоднически кланящия се портиер и влезе в клуба. Вътре беше тъмно, само малкият правоъгълен екран просветваше — прожектираха порнофилм. Майкъл се промъкна между масите, около които се бе скупчила шумната, воняща на алкохол тълпа. Изведнъж включиха осветлението и откроиха силуета на Рогън пред сцената, където над него танцуваха голи руси момичета. Погледът му се плъзна по лицата на хората, които седяха около близките маси. Сервитьорка спря до него, докосна ръката му и попита закачливо:

— Господинът от Америка желае ли нещо по-особено?

Той се отдръпна ядосан — нима беше толкова очевидно, че е американец?

Усети пулсирането под сребърната плочка, която закриваше дупката в черепа му. Опасен признак.

Добре би било да свърши работата по-бързо и да се прибере в хотела. Продължи да обикаля из клуба, надзърташе в по-тъмните кътчета, където клиентите се наливаха с бира от огромни халби и почти равнодушно опипваха минаващите сервитьорки. Проверяваше и сепаретата, където мъже се облягаха отпуснато на кожени дивани и зяпаха момичетата на сцената, преди да вдигнат слушалките на услужливо поставените на масите им телефони и да повикат любимките си.

Започваше да губи търпение. Нямаше много време.

Обърна се за миг към сцената. Зад голите танцьорки между завесите имаше широка пролука с прозорец. Клиентите можеха да гледат и следващите момичета, които се готвеха да излязат на сцената. Ръкопляскаха на всеки свален сутиен или чорап.

Отекна завалено провикване:

— Ах, милинките ми, всички ви искам да любя!

Рогън впери поглед в посоката, откъдето прозвуча гласът, и се подсмихна в сумрака. Помнеше този глас. Поне той си оставаше същият и десет години по-късно. Леко задавеният глас на надебелял баварец, преливащ от престорено дружелюбие.

Рогън се промъкна натам, без да се бави. Бръкна под сакото си и дръпна кожената закопчалка, която задържаше пистолета „Валтер“ в кобура. С другата ръка извади заглушителя от страничния джоб и го хвана небрежно, сякаш беше лула.

След миг беше до масата, пред лицето на мъжа, когото тъй и не забрави. Споменът за тази твар поддържаше волята му за живот цели десет години.

Гласът не го подлъга — това наистина беше Карл Пфан. Личеше, че немецът е затлъстял с двайсетина килограма, а и почти цялата му коса бе опадала — само няколко бледи кичура лепнеха по мазно лъщящото теме. Но малката уста още се кривеше с почти същата жестокост.

Майкъл се настани до съседната маса и си поръча питие. Когато угасиха осветлението за поредното филмче, той измъкна пистолета от кобура, скри ръцете си под масата и завинти заглушителя на цевта. Заглушителят нарушаваше равновесието на оръжието и отнемаше от точността му, но нямаше значение.

Рогън се наведе надясно и потупа Карл Пфан по рамото. Едрата глава се изви към него и гласът, който Майкъл чуваше в спомените си от десет години, изрече със захаросана сърдечност:

— Какво искаш, приятелче?

Рогън отвърна дрезгаво:

— Ние сме стари познайници. С тебе сключихме сделка точно на Розенмонтаг, в първия ден на карнавала, през 1945-та. Бяхме в съдебната палата на Мюнхен.

Екранът привличаше вниманието на Пфан като магнит.

— Няма начин да е вярно — сопна се той. — През 1945-та още бях на военна служба. Захванах се с бизнес чак след войната.

— Да, тогава беше нацист — кимна Майкъл. — Измъчваше хора… и убиваше. — Туптенето под сребърната плоча се засилваше. — Името ми е Майкъл Рогън. Аз пък служех тогава в американското разузнаване. Е, сега позна ли ме?

Издрънча счупено стъкло — туловището на Карл Пфан се обърна тежко към Рогън. Немецът изсъска заплашително:

— Майкъл Рогън отдавна е труп. Какво искаш от мен?!

— Живота ти — отговори Майкъл.

Измъкна пистолета изпод масата и опря оръжието в търбуха на Пфан. Натисна спусъка. Тежкото тяло на немеца се разтресе от силата, с която куршумът се заби. Майкъл стреля втори път. Гъгнивият предсмъртен вопъл на Пфан се изгуби в гръмовния смях, отекнал в нощния клуб — зрителите се радваха на нелепо забавна сцена на съблазняване.